— Баща ми те пази изцяло за себе си — рече той. — Изобщо не ми е говорил за теб, дори не ми е казал името ти. Не иска да те запомня.
Отгърнах страницата и извърнах поглед към книгата.
С едната си ръка ме сграбчи за косата и изви главата ми назад, а с другата болезнено ме удари през лицето.
— Тук няма разносвачи, които да те спасят. Този път ще си получиш това, което си си изпросила.
Не пусках книгата и мълчах.
Той пак ме удари, по езика ми покапа кръв от спуканата ми устна, пред очите ми заиграха звезди. Ейвъри издърпа книгата от ръката ми и я хвърли в потока. Гледах я как изчезва през ръба на водопада, за да не се налага да гледам него.
— Идваш с мен.
Влачеше ме за косата, която Блис бе вдигнала на красив френски кок. Не след дълго съвсем се развали в неговата хватка. Когато не се движех достатъчно бързо, той се обръщаше и пак ме удряше. Другите момичета се извръщаха, когато минаваше покрай тях. Едната дори се разплака, а Пеперудите край нея веднага започнаха да ѝ шъткат да не би Ейвъри да реши, че една ревла ще бъде много по-забавна от мен.
Завлече ме в стая, в която преди не бях влизала. Намираше се близо до помещението за татуиране в най-предната част на Градината. Тя се затваряше и заключваше, освен когато той не си играеше в нея. Вътре вече имаше друго момиче, чиито китки бяха оковани за стената с тежки халки. Бедрата и част от лицето ѝ бяха плътно напоени с кръв, която се стичаше от гадно ухапване по гърдата, а главата ѝ бе клюмнала напред под неудобен ъгъл. Не вдигна очи дори когато се стоварих шумно на пода.
Тя не дишаше.
Ейвъри погали червената ѝ коса, вплете пръсти в кичурите и повдигна главата ѝ. По гърлото ѝ имаше отпечатъци от пръсти, а от едната страна през кожата се подаваше кост.
— Тя не беше силна като теб.
Спусна се към мен — очевидно очакваше да се съпротивлявам, но аз не го направих. Нищо не направих.
Не, не беше съвсем вярно.
Рецитирах По и когато стиховете, които знаех, свършиха, започнах да ги повтарям наум отново и отново, докато той не ме хвърли към стената с гневно ръмжене и не излезе от стаята с разкопчани джинси. Би могло да се каже, че аз победих.
В онзи момент обаче не ми се струваше като кой знае каква победа.
Когато стаята най-накрая спря да се върти, се изправих и започнах да търся ключ или катинар, нещо, с което да освободя горкото момиче от големите окови. Нищо. Намерих заключен шкаф и когато го притворих, доколкото ключалката позволяваше, видях вътре камшици и боздугани. Намерих пръчки, щипки и други предмети, от които мозъкът ми отвратено потръпна. Всъщност се натъкнах на много инструменти, освен каквото и да е средство, с което да осигуря на момичето поне частица достойнство.
Открих остатъците от роклята си, успях да ги увия около нея, покрих най-важните части, целунах я по бузата и ѝ се извиних от все сърце, както не се бях извинявала на никого преди това.
— Той вече не може да те нарани, Жизел — прошепнах в окървавената ѝ кожа.
И излязох гола в коридора.
Всичко ме болеше. Всяко момиче, покрай което минавах, ми шептеше със съчувствие. Никоя не ми предложи помощ. В такива случаи трябваше да ходим при Лорейн, за да може да опише нараняванията ни и да ги докладва на Градинаря, но не ми се искаше да гледам каменното ѝ лице, нито да усещам как натиска образуващите се синини по-силно, отколкото трябва. Взех остатъците от книгата, която бе изплувала в езерото, върнах се в стаята си и седнах в тясната душ-кабина. Водата идваше чак привечер — всяка от нас имаше определен график за къпане, освен ако току-що не е била с Градинаря. Момичетата, които прекарваха най-дълго време с него, постоянно имаха вода — поредната извоювана привилегия, — но аз все още не бях една от тях. Не и през следващите няколко месеца.
Толкова много исках да се разплача. Бях виждала повечето от момичетата да го правят ден след ден, а някои от тях като че ли винаги се чувстваха по-добре след това. Не бях плакала от скапаната въртележка насам, когато бях на шест и седях приклещена на онзи красиво изрисуван кон, когато се въртях ли въртях, докато двамата ми родители се измъкваха, напълно забравили за мен. Оказа се, че седенето на пода на душ-кабината в очакване на водата, която нямаше да дойде още часове наред, не е ключът към сълзите.
Блис ме намери. По кожата ѝ все още се стичаше вода от собствения ѝ душ, а косата ѝ бе увита във великолепна синя хавлиена кърпа в тон с крилете, татуирани на гърба ѝ.