— Благодаря, че дойде с нас — започва Виктор, като замазва факта, че не ѝ е бил даден друг избор. — Това е специален агент Брандън Едисън, аз съм специален старши агент Виктор Хановериан.
Ъгълчето на устата ѝ се стрелва за миг нагоре, но това едва ли може да се нарече усмивка.
— Специален старши агент Виктор Хановериан — повтаря тя с дрезгав глас. — Трудно за изговаряне.
— Би ли предпочела да ме наричаш Виктор?
— Нямам предпочитания, но благодаря.
Отвърта капачката и ѝ подава бутилката с вода, като се възползва от момента, за да премисли стратегията си. Определено не е травмирана, нито пък срамежлива.
— Обикновено хората се представят по друг начин.
— С разни пикантерии? — отвръща тя. — Хобито ти е да плетеш кошници и да плуваш на дълги разстояния, а Едисън обича да се разхожда по улиците с високи токчета и минижуп?
Едисън изсумтява и стоварва юмрук върху масата.
— Как се казваш?
— Не бъди груб.
Виктор хапе устни, за да потисне напиращия смях. Няма да улесни ситуацията — със сигурност няма да допринесе за спокойствието на партньора му — но въпреки това изкушението е налице.
— Би ли ни казала името си?
— Благодаря, но не. Не мисля, че желая да го споделя.
— Някои от момичетата те наричаха Мая.
— Тогава защо си правите труда да питате?
Чува как Едисън рязко си поема дъх, но не му обръща внимание.
— Бихме искали да научим коя си, как се озова тук. Целта ни е да ти помогнем да се прибереш у дома.
— А ако ви кажа, че нямам нужда от помощта ви, за да се прибера у дома?
— Тогава ще се зачудя защо не си го направила досега.
На лицето ѝ се появява нещо като усмивка и едната ѝ вежда трепва в изражение, което може да мине и за одобрително. Красиво момиче е, със златисто-смугла кожа и бледокафяви, почти кехлибарени очи, но не излъчва мекота. Усмивката ѝ трябва да се заслужи.
— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос. Но нали вече не съм там? Сега мога да се прибера у дома.
— И къде се намира домът ти?
— Не съм сигурна, че още е на същото място.
— Това не е игра — тросва се Едисън.
Момичето хладно го преценява с поглед.
— Не, разбира се, че не е. Има мъртви хора, съсипани животи, а съм сигурна, че и на вас е било причинено голямо неудобство, когато се е наложило да си тръгнете от мача.
Едисън почервенява и дръпва ципа високо над тениската си.
— Никак не ми изглеждаш нервна — отбелязва Виктор.
Тя свива рамене и отпива от водата, като ловко държи бутилката в превързаните си ръце.
— А трябва ли да бъда?
— Повечето хора са, когато говорят с ФБР.
— Не е много по-различно от това да говориш с… — Момичето прехапва напуканата си долна устна и примигва, когато от разкъсаната кожа покапва кръв. Отпива още една глътка.
— Със? — подтиква я той внимателно.
— Него — отвръща тя. — Градинаря.
— Мъжът, който те държа в плен — говорила си с градинаря му?
Тя поклаща глава.
— Той беше Градинаря.
Трябва да разберете, че не го наричах така от страхопочитание или пък поради някакво криворазбрано чувство за принадлежност. Не аз му дадох това име. Както всичко друго на онова място, то бе създадено от тъканта на нашето невежество. Каквото не знаеш, си го измисляш, а каквото не си измисляш, с течение на времето престава да има значение. Предполагам, че е форма на прагматизъм. Топлите, обичливи хора, които винаги се нуждаят от чуждото одобрение, стават жертви на стокхолмски синдром, а останалите се уповаваме на прагматизма. След като видях и двете проявления у другите, съм изцяло за прагматизма.
Чух името през първия си ден в Градината.
Дойдох в съзнание с ужасно главоболие, сто пъти по-лошо от всеки махмурлук, който някога бях преживявала. Отначало не можех да си отворя очите. Болката прорязваше черепа ми при всяко вдишване, да не говорим за движение. Сигурно съм издала звук, защото изведнъж усетих хладна мокра кърпа върху челото си. Видях очи и уста, която ме уверяваше, че това е само вода.
Не бях сигурна кое ме изнерви повече: дали че за нея полагането на подобна грижа беше нещо обичайно, или че в случващото се изобщо присъстваше тя. Бях убедена, че в двойката, която ме отвлече, нямаше жена.
Зад раменете ми се плъзна ръка и леко ме повдигна нагоре, а друга притисна чаша към устните ми.
— Само вода е, обещавам — повтори непознатата.
Отпих. Всъщност нямаше значение дали е само вода или не.