Лионет.
Шофьорската ѝ книжка е била едва на три дни, когато Касиди е била отвлечена. Красивото момиче от снимката се усмихва развълнувано. Лицето ѝ е създадено за усмивки, за радост. Виктор се опитва да свърже образа ѝ с този на Пеперудата със свирепите очи, посрещнали Инара в Градината. Не успява. Дори когато поставя документа за самоличност до снимката на онези оранжеви криле в стъкленицата, пак не може да приеме връзката.
— Коя според теб е Жизел? — пита Едисън, докато пъха телефона обратно в джоба си.
— Прекалено много червенокоси, за да я позная, освен ако Инара не ни каже каква пеперуда е била.
— Как е възможно да е правил това от трийсет години, без изобщо да забележим?
— Ако полицията не беше получила онова обаждане и не бе взела предвид сигналите ни за някои от имената, колко дълго според теб щеше да продължи да го върши незабелязано?
— Това е ужасно шибан въпрос.
— Какво казват криминолозите?
— Днес затварят местопрестъплението и пускат охранителите. Предадоха, че ще го отворят утре.
— Затварят? — Извърта китка, за да погледне часовника си. Почти десет часа е.
— Мили боже.
— Вик… не бива да я освобождаваме. Нищо чудно пак да изчезне. Не съм убеден, че не е съучастничка.
— Знам.
— Тогава защо не я притиснеш повече?
— Защото е достатъчно умна, за да обърне всичко срещу нас — старшият агент остро се изсмива, — и също така е достатъчно самодоволна, че да се забавлява, докато го прави. Нека сама ни разкаже със собствени думи. Ще ни коства повече време, но този случай е сред малкото, за които имаме достатъчно от него. — Виктор се навежда напред и опира ръце в масата. — Заподозрените не са в добро състояние. Може и да не изкарат нощта. Тя е най-добрият ни шанс да съставим пълна картина на Градината.
— Ако казва истината.
— Досега не ни е излъгала.
— Доколкото знаем. Хората с фалшиви документи обикновено не са невинни, Вик.
— Може би казва истината защо се е сдобила с такива.
— Пак е незаконно и аз продължавам да не ѝ вярвам.
— Дай ѝ време. Ще дадем време и на другите момичета да се възстановят достатъчно, за да говорят с нас. Колкото по-дълго я държим тук, толкова по-добри са шансовете ни да накараме и другите момичета да проговорят. Едисън се намръщва, но кима.
— Тя е дразнеща.
— Някои хора си остават пречупени. Други събират парчетата и ги залепват наново, но всичките им остри ръбове си личат.
Едисън извърта очи и прибира обратно личните документи в плика за доказателства. Подрежда внимателно всяка снимка и изравнява краищата им с ъгъла на масата.
— Будни сме от повече от трийсет и шест часа. Трябва да поспим.
— Да…
— И какво ще правим с нея? Не можем да я оставим да изчезне. Ако я върнем обратно в болницата и сенаторът чуе за нея…
— Ще остане тук. Ще намерим някакви одеяла. Виж дали не можем да ѝ осигурим походно легло, а на сутринта ще продължим.
— Наистина ли мислиш, че е добра идея?
— По-добра, отколкото да я пуснем да си ходи. Ако я задържим тук, а не я преместим в ареста, все едно разпитът продължава. Дори сенатор Кингсли не би прекъснала текущ разпит.
— Ще си мълчим ли за това? — Едисън събира боклука от вечерята и го тъпче в една от торбите, докато хартията не се скъсва и всичко полита към земята. — Ще ѝ намеря походно легло. — Агентът отваря вратата, смръщва се при вида на приближаващите Инара и Ивон и се отдалечава. Ивон кимва на Виктор и се връща в залата за наблюдение.
— Какъв приятен човек — мрачно отбелязва Инара и се настанява на мястото си в далечния край на масата. Саждите и мръсотията са изчезнали от лицето ѝ, косата ѝ е вдигната на завит кок.
— Върши си работата.
— Моля те, кажи ми, че не говори с пострадали деца.
— По-добър е със заподозрените — позволява си да сподели Виктор и печели опит за усмивка. Търси нещо, с което да държи ръцете си заети, но педантичният Едисън е подредил всичко по масата. — Разкажи ни за Градината.
— Тоест?
— Ден по ден, когато не се е случвало нищо необикновено. Как беше?
— По-скучно от всичко на света — кратко отвръща тя. Виктор пощипва носа си.
Не, сериозно, наистина беше скучно.
Във всеки един момент в Градината бяхме двайсет или двайсет пет души, без да броим Лорейн, а и защо да я броим? Освен ако не беше извън града, Градинаря „посещаваше“ поне една от нас на ден — понякога две или три, ако не се налагаше да работи или да прекарва време със семейството и приятелите си — което означаваше, че в рамките на седмица не ходеше при всички. След това, което Ейвъри направи с Жизел, баща му го пускаше в Градината само веднъж седмично и единствено под неговия надзор, макар че синчето нарушаваше разпоредбите всеки път, когато сметнеше, че ще му се размине. Това обаче не продължи дълго.