— По свой си начин.
— Да, бе! — Виктор му подава купчина книжа, които вече е прегледал, и известно време се чува само прелистване на хартия и по някое друго сръбване от кафето.
— Рамирес съобщава, че сенатор Кингсли е направила бивак в болничното фоайе — обажда се Едисън след няколко минути.
— Видях.
— Предаде, че дъщерята не искала да вижда сенатора. Твърдяла, че не е готова.
— Видях и това. — Виктор хвърля книжата си на масата и разтрива очи. — Можеш ли да я виниш? Израснала е пред камерите и всичко, което е правила, се е отразявало на майка ѝ. Знае, и то вероятно по-добре от всеки друг, че медиите са буря, която само чака да ги разкъса. Срещата с майка ѝ ще е началото.
— Някога чудил ли си се дали наистина сме от добрите?
— Не ѝ позволявай да ти влияе. — Агентът се ухилва при вида на стреснатото изражение на партньора си. — Дали имаме перфектната работа? Не. Вършим ли я перфектно? Не. Невъзможно е. Но все пак я вършим и щом теглим чертата, се оказва, че повече сме помогнали, отколкото сме навредили. Инара я бива в манипулациите, не бива да я оставяш да ти влезе под кожата.
Едисън изчита още един доклад, преди отново да проговори.
— Патрис Кингсли-Равена, казала на Рамирес, че иска да говори с Мая, преди да вземе решение за майка си.
— Ще търси съвет? Или някой да реши вместо нея?
— Не е уточнила, Вик…
Виктор го изчаква навън.
— Откъде да знаем, че не е като Лорейн? Грижела се е за тези момичета. Как може да сме сигурни дали не го е правила, за да угоди на Градинаря?
— Няма как — признава Вик. — Въпреки това ще разберем, по един или друг начин.
— Преди да умрем от старост?
Старшият агент извърта очи и се връща към книжата си.
С Ивон влиза различно момиче, чиято грижливо сресана коса пада чак до ханша ѝ. Джинсите не са ѝ точно по мярка — тесни са ѝ в бедрата и копчетата им са разкопчани, за да не ѝ стискат, — но краищата на широката блуза до голяма степен прикриват дефекта, а пухкавият зелен пуловер обгръща меките ѝ извивки. Чехлите тихо тракат по пода, докато върви. Превръзките са свалени и Виктор примигва при вида на моравочервените изгаряния около ръцете ѝ, които са белязани и от порезни рани, причинени от разхвърчалите се по време на бягството стъкла и отломки.
Момичето проследява погледа му по ръцете си и ги вдига, за да може агентът да ги разгледа по-добре, докато тя се отпуска на мястото си в далечния край на масата.
— По-зле са, отколкото изглеждат, но лекарите казаха, че ако не правя глупости, няма да загубят функцията си.
— Как си като цяло?
— Имам някои хубавички изгаряния и шевовете са малко розови и възпалени по краищата, макар да не са особено подути. Вероятно в някакъв момент ще трябва да ги види лекар. Но съм жива, а нали разбираш, че не мога да кажа същото за много мои познати?
Очаква да започне с въпросите за момчето. Разчита го по лицето ѝ, по напрежението в раменете ѝ, по начина, по който пръстите ѝ притискат зарасналите корички на другата ѝ ръка. Готова е. Ето защо ѝ бутва чашата с горещ шоколад, а не кафето, към което прояви неприязън предния ден, и развива станиола на кифличките. Подава една на Ивон, която измърморва някаква благодарност и се оттегля в залата за наблюдение.
Инара смръщва вежди при тази гледка, а главата ѝ се накланя като на птица, докато разглежда съдържанието на опаковката.
— Що за пекарна увива произведенията си в алуминиево фолио?
— Пекарната, известна още като майка ми.
— Майка ти ни е приготвила закуска? — Устата ѝ се изкривява в нещо, което може и да е усмивка вместо израз на шок. — А даде ли ти и обяд в малка кафява торбичка?
— Дори ми написа бележка, с която ме съветва да правя добри избори през този ден — лъже Виктор с безизразно лице и Инара стисва краищата на устата си, за да възпре усмивката. — Но ти никога не си получавала такива — продължава той по-меко.
— Веднъж — поправя го тя и този път в гласа ѝ няма и следа от хумор. — Нали си спомняш, че семейството от другата страна на улицата ме заведе до автогарата? Жената ми направи обяд и вътре имаше бележка, в която пишеше колко се радват, че ме познават, и колко много ще им липсвам. Телефонният им номер също беше там. Помолиха ме да им звънна, когато стигна при баба, за да знаят, че съм жива и здрава. Да им се обаждам винаги, когато искам, просто за да си поговорим. Бяха написали, че ме прегръщат, дори и бебето бе надраскало заврънкулка с пастел най-отдолу.
— Не им ли се обади?
— Веднъж — почти прошепва тя. Пръстите ѝ проследяват линиите на всяко порязване. — Когато стигнах до автогарата близо до баба, им се обадих, за да им съобщя, че вече съм пристигнала. Поискаха да говорят с баба, но аз им отговорих, че плаща на таксито. Помолиха ме да им звъня колкото често ми се иска. Стоях на тротоара пред автогарата, чаках такси и се взирах в онзи глупав лист хартия. След това го изхвърлих.