— Защо?
— Защото би ме боляло прекалено много, ако го задържа. — Тя се изправя в стола, кръстосва крака и обляга лакти на масата. — Май сте ми съставили някакъв странен профил на изгубено дете, все едно някой ме е изхвърлил край пътя като боклук или блъснат пешеходец, но знаете ли какво ще ви кажа за децата като мен? Ние не сме изгубени. Може би сме единствените, на които никога не се случва. Винаги знаем точно къде се намираме и къде можем да отидем. И къде не можем.
Виктор поклаща глава, защото не иска да спори с нея, но също така не е и в състояние да се съгласи.
— Защо момичетата в Ню Йорк не са докладвали, че си изчезнала?
Инара извърта очи.
— Отношенията ни не бяха такива.
— Но сте били приятелки.
— Да. Приятелки, които бягат от други неща. Преди да се нанеса, леглото ми е останало празно, защото последното момиче си вдигнало багажа и си тръгнало. По петите ѝ бил ядосан чичо — искал да знае какво е направила с бебето, което заченала, след като я изнасилил три години по-рано. Без значение колко усърдно се криеш, винаги някой те намира.
— Само ако те търси.
— Или ако наистина си лишен от какъвто и да било късмет.
— Какво имаш предвид? — пита Едисън.
— Да не мислиш, че съм искала Градинаря да ме отвлече? Разполагах с цял град, в който да изчезна, но той все пак ме намери.
— Това не обяснява…
— Напротив — възразява тя простичко. — Ако си определен тип човек.
Виктор отпива от кафето и се опитва да реши дали да насочи разговора в необходимата посока, или да го остави сам да се развива по начин, който може да се окаже полезен, но също и да му изиграе лоша шега.
— Какъв тип човек си, Инара? — подсказва ѝ накрая агентът.
— Ако очакваш да те пренебрегнат или забравят, винаги си малко изненадан, когато някой се сети за теб. Никога не можеш да разбереш онези странни същества, които всъщност очакват хората да ги помнят и да се връщат при тях.
Този път тя не бърза. Яде канелената кифличка, но Виктор вижда, че още не е довършила мисълта си. Може би не я е оформила напълно. Най-малката му дъщеря понякога прави така — стисва устни, докато събере и останалите думи в ума си. Не е сигурен, че това е причината при Инара, но все пак моделът е налице. Ето защо рита Едисън под масата, за да мълчи, когато вижда, че устата на партньора му се отваря. Едисън го поглежда злобно и придърпва стола си няколко сантиметра по-далеч, но не казва нищо.
— Момичетата на София очакваха от нея да се върне — тихо продължава Инара. Облизва пълнежа върху наранените си пръсти и примигва. — Живееха с приемното си семейство от… ами вече бяха прекарали там почти четири години, когато ме отвлякоха. Всеки би ги разбрал, ако бяха изгубили надежда. Но те не бяха. Без значение какво се случваше, без значение колко се влошаваше положението, те знаеха, че майка им се бори за тях. Знаеха, че тя винаги, винаги ще се връща при тях. Аз не го разбирам. Не мисля, че някога ще го проумея. Но пък и никога не съм имала някого като София.
— Но ти имаш София.
— Имах — поправя го тя. — Не е същото. Не съм ѝ дъщеря.
— Не сте ли близки като роднини?
— Приятелки. Не е същото — повтаря тя.
Виктор не е сигурен, че ѝ вярва. Не е сигурен, че и тя самата си вярва. Може би ѝ е по-лесно да се преструва, че е така.
— Твоите момичета винаги вярват, че ще се прибереш у дома, нали, агент Хановериан? — Тя поглажда с ръка мекия ръкав на пуловера. — Страхуват се, че някой ден можеш да умреш при изпълняване на дълга си, но не вярват, че нещо ще ви държи разделени, ако все още си жив.
— Не си позволявай да говориш за дъщерите му — сопва ѝ се Едисън и тя се усмихва самодоволно.
— Можеш да видиш неговите момичета в очите му всеки път, щом погледне мен или някоя от снимките. Те са причината да прави каквото прави.
— Да, така е — признава Виктор и допива кафето си. — И една от тях ти прати нещо. — Той бръква в джоба си и вади плодов гланц за устни. — Това е от най-голямата, която ти даде и дрехите.
Думите му я стряскат и същевременно я карат да се усмихне. Този път усмивката е истинска и за няколко секунди цялото ѝ лице грейва, а очите ѝ, осеяни с кехлибарени точици, се присвиват в ъглите.
— Блясък за устни.
— Каза, че е нещо момичешко.
— Слава богу, този цвят никак нямаше да ти отива. — Инара енергично отваря капачката и изстисква тубичката, докато от края ѝ не излиза лъскава цветна капка. Размазва я по долната си устна, успява да покрие и горната, без да се изцапа или да пропусне някое местенце, макар очите ѝ да не се обръщат към огледалното стъкло дори за миг. — Гримирахме се във влака на път за работа. Повечето от нас можеха да се погрижат за цялото си лице, без да погледнат в огледало.