— Трябва да призная, че това е едно от нещата, които никога не съм опитвал — сухо отвръща той.
Едисън приглажда купчината книжа и изравнява ъгълчетата им с ръба на масата. Виктор го наблюдава — свикнал е с фикс идеите на партньора си, но все още се забавлява с тях. Едисън забелязва погледа му и се намръщва.
— Инара — най-сетне изрича Виктор и тя неохотно отваря очи. — Трябва да започваме.
— Дез — въздъхва тя.
Той кимва.
— Разкажи ми за Дезмънд.
Бях единствената, която обичаше да се катери по високите места в Градината, и съответно първата, която откри другата градина. Върху малката скала растеше горичка — по-точно пет дървета, — която почти опираше в стъклото. Поне два пъти седмично се покачвах на едно от тях, настанявах се на най-високия клон, който можеше да ме издържи, и притисках буза в стъклото. Понякога, ако затворех очи, успявах да си представя, че се намирам на нашата противопожарна стълба, до нашите прозорци, че чувам как София говори за момичетата си или как младежът от съседната сграда свири на цигулка, докато Катрин седи до мен. Отсреща и вляво виждах почти цялата Градина без коридорите, които ни обграждаха, включително и скритото зад скалата пространство. Наблюдавах как момичетата играят на гоненица или криеница покрай потока. Някои плуваха в езерцето, други се излежаваха между камъните и храстите с книги, кръстословици или други забавления.
Но също така виждах извън Градината, макар и съвсем малко. Доколкото можех да преценя, парникът, който наричахме Градината, всъщност бе първият от два, като единият бе скрит в другия като матрьошка. Нашият се извисяваше в средата, а коридорите го обграждаха под формата на квадрат. Таваните на стаите ни не бяха особено високи, но черните плоски стени се издигаха чак до дърветата върху скалата, а от другата страна имаше стъклен покрив, който се спускаше над отделен парник. Представляваше по-скоро граница, отколкото истински самостоятелен парцел, и поне от страната, която виждах, имаше широка пътека, обградена с растения. Беше трудно да го зърнеш дори над върховете на дърветата. Само по някой сребрист отблясък тук-таме, където ъгълът беше добър. В този парник се намираше истинският свят, с градинари, от които никой не се криеше, и врати, които водеха Навън, където сезоните се сменяха и животът не свършваше на двайсет и една.
В истинския свят не живееше Градинаря, а мъжът, когото не-Пеперудите познаваха. Филантроп, подкрепящ изкуствата и участващ в благотворителност, човек с някакви бизнес начинания — или по-скоро много бизнес начинания, за които понякога намекваше. Някъде в имота си този човек имаше къща, която не се виждаше през клоните на дърветата. Имаше съпруга и семейство.
Е, имаше Ейвъри — очевидно задникът все трябва да се е пръкнал отнякъде, но все пак.
Имаше съпруга.
Тя и Градинаря се разхождаха заедно във външния парник почти всеки следобед от два до три, като тя го държеше под ръка за опора. Беше стройна, почти болезнено слаба, с тъмна коса и безупречен стил. Само това успявах да видя от толкова далече. Вървяха бавно по пътеката, от време на време спираха, за да нагледат някое цвете или растение, а след това спокойно продължаваха нататък, докато излязат от ограниченото ми полезрение. Връщаха се още веднъж или два пъти, преди разходката им да завърши.
Тя определяше крачката и винаги, когато изостанеше, Градинаря се обръщаше покровителствено към нея. Показваше ѝ същата нежност, която проявяваше и към Пеперудите си — топла и искрена по начин, от който ме побиваха тръпки. Разпознавах същата нежност, с която докосваше стъклата с експонатите си и с която плака за Евита. Заради нея трепереха ръцете му, когато видя какво ми е причинил Ейвъри.
Два или три пъти седмично Ейвъри ги придружаваше, влачеше се след тях и рядко оставаше цял час. Обикновено правеше една-единствена обиколка и след това влизаше в Градината, където търсеше някое сладко и невинно момиче, у което с лекота пробуждаше страха, за който копнееше.
Два пъти седмично в последователни дни, съвпадащи със сутрините за поддръжка, идваше по-малкият син, който притежаваше същата тъмна коса и деликатна структура като майка си. Подобно на нея, не различавах подробности от толкова далеч, но беше ясно, че тя безумно го обича. Когато се присъединяваше към тях, жената заставаше между съпруга си и по-малкия си син.