— Мая!
Обърнах очи към Лионет, която ми хвърляше жален, раздразнен, невярващ поглед тип „Какво правиш, мамка му?“, обикновено запазен за Евита.
— Тогава ти го направи. Не беше първото лице, което тя видя, ура! Можеш да поемеш оттук, ако не ти харесва как се справям.
София ми служеше като пример за майчинско отношение към деца, но нито новото момиче беше толкова малко, нито пък аз бях София.
Лионет затвори очи и шепнешком замоли за търпение. Преди да довърши обаче, ѝ се наложи отново да се превие над тоалетната чиния.
Ръцете на новото момиче започнаха да треперят, затова ги придърпах в моите. В Градината винаги беше топло, ако изключим пещерата зад водопада, но аз знаех, че тя трепери повече от шок, отколкото от друго.
— Ето за какво става въпрос — и всичко е ужасяващо, объркващо и страшно несправедливо, — но все пак ето за това става въпрос. Ние сме принудително гости на човек, който ще те търси за компания, а доста често — и за секс. Понякога синът му ще идва при теб. Вече им принадлежиш и те ще правят с теб каквото си поискат, включително и да те дамгосат като тяхна собственост. Тук сме много такива и се подкрепяме, доколкото можем, но единственият начин да се измъкнеш, е като умреш, така че ще трябва да решиш дали нашият живот е по-добър или по-лош от смъртта.
— Самоубийството е смъртен грях — прошепна тя.
— Добре, значи едва ли ще поискаш да сложиш край на живота си.
— Мили боже, Мая, защо направо не ѝ подадеш въже?
Момичето преглътна с мъка, но, слава богу, стисна ръцете ми.
— Откога си тук?
— От около четири месеца.
Погледна към Лионет.
— Почти пет години — промълви тя. — Ако знаех тогава… всъщност нямаше значение. Никога не е имало. Знанието не променяше нищо.
— И още си жива, а мама винаги казва, че където има живот, има и надежда. Да се надяваме.
— Само внимавай с надеждата — предупредих я аз. — Малко е добре. Прекалено много е осакатяващо.
— Мая.
— Е, ново момиче, искаш ли да те разведем?
— Гола съм.
— Тук не прави кой знае какво впечатление. Ще свикнеш.
— Мая!
— Донесе ли рокля? — изстрелях аз и Лионет пламна под болезнената си бледност. — Няма да ѝ позволя да вземе някоя от твоите, сигурно всичките си ги оповръщала.
Не беше, но черната ѝ рокля се свлече на пода. Нямаше начин дребничкото ново момиче да се побере в нея. Щях да ѝ дам моята, макар че шансът да ѝ е по мярка не беше по-голям.
— Изчакай тук — въздъхнах. — Ще взема нещо от Блис.
Когато отидох да търся приятелката ни, не я заварих в стаята ѝ, затова грабнах първата попаднала ми дреха и се върнах при новото момиче. Както винаги, другите Пеперуди старателно я отбягваха. Тя се намръщи при вида на черната материя — дори аз трябваше да призная, че цветът не ѝ отиваше, — но в Градината човек се учи да се плаши от цветни облекла.
Дадяха ли ти нещо различно от черно, то беше роклята, в която Градинаря искаше да умреш.
Новото момиче се подчини, когато ѝ заръчах да не поглежда в коридора — дори аз не бях чак такава кучка, че да ѝ го покажа в самото начало. Стаята ѝ се намираше в далечния край на Градината, съвсем близо до тази на Лионет и до ничията земя. Там бяха и помещенията, в които ни беше забранено да влизаме, както и вратата към Навън, за която се очакваше да се преструваме, че не съществува. Също така можеше да се обхване с поглед цялата Градина в пълната ѝ прелест: всичките ярки растения, пъстрите цветя и белите пясъчни пътеки, водопадът, потокът и езерото, скалата, мъничките горички и истинските пеперуди, които кръжаха над зеленината, както и прозрачният стъклен таван, който изглеждаше недостижимо далечен.
Момичето обаче избухна в сълзи.
Лионет се втурна напред, но веднага застина, защото неконтролируемо я втресе. Грипът вероятно не беше най-добрият начин да посрещнеш някого в зелената ни клетка. Аз… е, аз изобщо не бях толкова майчински настроена, както е видно от безбройните доказателства. Гледах как новото момиче се срутва на земята, свива се на малка топчица и скръства ръце пред корема си — сякаш някой се опитваше да ѝ нанесе физически удар, от който тя се предпазваше.
После, когато конвулсивните, разтърсващи душата стонове стихнаха до хленч и тежко дишане, паднах на колене до нея и сложих ръка на мокрия ѝ, все още небелязан гръб.
— Това не е най-силната болка — признах ѝ колкото се може по-внимателно. — Но мисля, че е най-силният шок. От сега нататък очаквай да е по-леко. Отначало не бях сигурна дали ме е чула, защото хленченето продължи със същата сила. След това тя се хвърли настрани, прегърна ме през талията и зарови лице в скута ми, а шокът и тъгата ѝ изригнаха в силни гърлени стонове. Не я успокоявах, нито я галех, не помръднах и ръката си — с течение на времето тя щеше да намрази този жест на Градинаря, — но продължих да притискам длан към топлата ѝ кожа, за да знае, че съм там.