Не като сама се притичаше на помощ — това би било много лоша идея, — а като пращаше Евита, която бе сладка и искрена и в много отношения по-добър човек, отколкото някога се надявах да стана.
В деня след третия ѝ сеанс за татуиране останах с нея цяла вечер, докато опиатите във вечерята ѝ подействат. Обикновено по това време си тръгвах, но бях забелязала нещо, което исках да проуча, без да я тревожа, което означаваше, че трябваше да е напълно заспала. Дори когато дълбокото ѝ равномерно дишане и въздишката, с която напрежението напусна тялото ѝ, ми подсказаха, че е потънала в сън, оставих опиатът да подейства още малко. Може би час след като се унесе, оставих книгата си и я преобърнах по корем. Обикновено лягаше по гръб, но татуирането я принуди да спи на една страна, за да не притиска възпалените места. Справочникът с пеперудите от библиотеката, в чиито полета Лионет бе написала названията им и местонахожденията им по коридорите, ме осведоми, че Градинаря е избрал за нея Anthocharis midea — преобладаващо бяла, с оранжево в краищата на горния чифт криле. По някаква причина той обичаше да рисува с бели и съвсем бледожълти тонове върху момичетата с по-тъмна кожа. Може би се страхуваше, че по-наситените цветове няма да се открояват така ясно. В случая бе завършил оранжевата окраска и бе наченал белите полета, но нещо в тях не изглеждаше наред.
Сега, когато вече можех да се надвеся отблизо и да разгледам, без да я тревожа, видях, че кожата ѝ е по-подпухнала от обикновено. Под мастилото се бяха образували подутини, приличащи на люспи, а бялото гротескно се бе надигнало на огромни мехури. Оранжевите краища на крилете изглеждаха също толкова зле. Прокарах пръст по очертанията на гръбнака и забелязах, че дори черните контури са възпалени. Свалих си едната обеца — Градинаря така и не ми ги бе взел — и с края ѝ внимателно продупчих един от по-малките мехури. От дупчицата изтече основно бистра течност, но когато леко я натиснах, излезе и нещо млечнобяло.
Измих обецата на мивката и я върнах на ухото си, докато се опитвах да намеря решение. Не можех да съм сигурна дали беше заради мастилото или иглите, но очевидно момичето получаваше някаква алергична реакция. Не застрашаваше непосредствено живота ѝ като алергията от фъстъци, но и не позволяваше на татуировката да зарасне. Инфекцията можеше да я убие точно както хистаминовата непоносимост, или поне така ни бе казала Лорейн при едно от редките ѝ добронамерени посещения.
Разбира се, точно тогава причиняваше огромна болка на Блис, защото проверяваше краката ѝ за трески, което вероятно бе допринесло за благосклонното ѝ отношение.
Тъй като нямах по-добра идея, върнах момичето в предишното ѝ положение — легнала на една страна — и се опитах да разбера колко лоша бе алергичната реакция във всеки един от участъците. Тъкмо бях прегледала оранжевото и половината бяло, когато долових промяната.
Градинаря бе там. Беше се облегнал на вратата, палците му се подаваха над джобовете на изгладения му бежов спортен панталон. Светлините в цялата Градина угасваха, тъй като Пеперудите си лягаха и очакваха да разберат дали тази вечер от тях ще се изисква да забавляват своя похитител. Никога не викаше Лионет, докато тя се грижеше за ново момиче, но пък аз не бях Лионет.
— Изглеждаш притеснена — изтъкна той вместо поздрав.
Посочих гърба на момичето.
— Няма да заздравее.
Градинаря пристъпи в стаята, разкопча си маншетите и нави ръкавите на тъмнозелената си риза до лактите. Цветът ѝ караше светлите му очи да блестят. Внимателно притисна ръце към гърба на момичето и откри същото, което и аз. Не след дълго загрижеността му бе заменена от дълбока тъга.
— Всеки реагира различно на татуировките.
Редно беше да изпитвам мъка, гняв или объркване.
Но бях напълно безчувствена.
— Какво правиш с момичетата, които не получават завършени криле? — тихо го попитах аз.
Изгледа ме строго и мрачно и се зачудих дали не съм първата, която му задава този въпрос.
— Поемам грижата да бъдат достойно погребани в имението.
Едисън изръмжава и се протяга към бележника си.
— Спомена ли къде в имението?
— Не, но мисля, че е някъде край реката. Понякога пристигаше в Градината с кал по обувките и тъжно изражение. През тези дни даваше на Блис речни камъчета за основа на някои от фигурките ѝ. От дърветата обаче не се виждаше нищо.
Той смачква станиола и го хвърля към огледалното стъкло.
— Пратете екип на речния бряг, търсете гробове.