— Кога?
— Преди по-малко от шест месеца. Няколко дни след като Евита умря.
Може би защото Евита беше от онези хора, които няма как да не заобичаш. Може би защото смъртта ѝ бе нещастен случай, трагедия, за която нямаше как да се подготвим. Може би заради реакцията на Градинаря, заради нейната откритост.
Какъвто и да беше подтикът, в дните след инцидента с Евита в Градината вонеше на отчаяние. Повечето от момичетата си стояха по стаите и Лорейн трябваше да разнася храната на подноси, а само как я ядосваше това! Разбира се, и тя бе в същото настроение като нас, макар и по различни причини. Ние тъгувахме за Евита. Лорейн тъгуваше заради поредната витрина, която нямаше да запълни.
Извратена кучка.
Нощес излязох от спалнята си, защото вече не можех да понасям четирите стени и тишината. Уикендът беше далеч, затова не се притеснявах, че ще дойде екипът по поддръжката или че плътните стени ще се спуснат. Нямаше какво да ми попречи да прекарам нощта в скитане наоколо. Понякога илюзията за свобода, за избор бе по-болезнена от пленничеството.
Не че Градинаря нямаше да успее да ме намери, ако поискаше, но пък той беше с някоя друга.
През нощта в Градината беше почти тихо. Разбира се, носеше се ехтенето на водопада, както и бълбукането на потока, бръмченето на машините и жуженето на сменящия се въздух, както и приглушеният плач на момичетата от различни точки на периметъра, но в сравнение с деня се намираше достатъчно близо до тишината. Взех си книгата и лампата за четене и се качих на една голяма скала. Наричах я Скалата за плаж.
Блис пък я наричаше Скалата на лъвския прайд и ми се смееше, когато я предизвиквах да ми намери лъв на нея. Направи един от полимерна глина и когато отново можех да дишам след задушаващия смях, ми го подари. Лъвът живееше на полицата над леглото ми заедно с другите най-ценни за мен вещи. Предполагам, че още е там, или поне беше, докато…
Около полунощ Блис дойде при мен на скалата и ми хвърли някаква фигурка. Поставих я под светлината на лампата за четене и видях, че е дракон, навит на кълбо. Беше тъмносин, главата му бе положена на раменете и формата на бръчките по челото му, надвиснали над огромните черни очи, му придаваха най-жалкия вид, който глинена фигурка би могла да има.
— Защо е толкова тъжен?
Тя ме изгледа.
Вярно.
Домът на дракона се намираше в съседство с този на Симба, но докато лъвчето беше шега, драконът носеше по-дълбоко значение.
През онази нощ обаче той бе нов и тъжен и Блис бе гневна и тъжна, затова го поставих на коляното си и продължих да чета „Антигона“, докато тя не реши да каже нещо.
— Ако стаята ми е непокътната, мислите ли, че има шанс да си взема фигурките? И оригами животните? И… общо взето, всичко.
— Можем да попитаме — отвръща уклончиво Виктор и момичето въздъхва.
— Защо „Антигона“? — пита Едисън.
— Винаги съм я смятала за много готина. Тя е силна, смела и изобретателна, не се свени от малко емоционална манипулация и умира, но така, както сама пожелава. Осъдена е да доживее дните си в гробница и отсича: „Я си гледайте работата, ще се обеся“. А мъжът ѝ, който я обича толкова много, превърта след смъртта ѝ и се опитва да убие собствения си баща. После, разбира се, той също умира, защото — я стига, това е гръцка трагедия, а гърците и Шекспир наистина обичат да избиват хората. Наистина страхотен урок. Всички умират. — Инара оставя снимката и покрива лицето на момчето с длани. Виктор не е сигурен, че тя съзнава защо го прави. — Може би щях да предпочета някоя друга книга, ако знаех, че Блис ще дойде при мен.
— Нима?
— Тази сякаш я вдъхновяваше.
Крачеше около мен, докато четях, късаше листа от растенията и ги правеше на парченца, докато се разхождаше — вече можех да проследя стъпките ѝ по зелените късчета, обсипали скалата. На всяка крачка ръмжеше и ругаеше, така че не си направих труда да вдигна очи, докато тя не се умълча.
Застана на самия ръб на изкуствената скала, пръстите на краката ѝ увиснаха във въздуха, ръцете ѝ бяха широко разперени. Бледата ѝ кожа, която се показваше изпод дългата до коленете черна рокля, лъщеше под лунната светлина.
— Бих могла да скоча — прошепна тя.
— Но няма да го направиш.
— Ще го направя!
— Не, няма.
— Защо не, мамка му? — сопна се тя, като извърна лице към мен и опря стиснатите си юмруци на кръста.
— Защото няма гаранция, че ще умреш, и може да не се нараниш чак толкова лошо, че той да те убие. Не е толкова високо.