— Евита падна от по-ниско.
— Евита си счупи врата на клона. Късметът ти е същият като моя. Ако опиташ, ще оплескаш всичко и само малко ще се натъртиш.
— Мамка му, по дяволите! — Блис се строполи до мен на скалата, зарови лице в ръцете си и заплака. Беше пристигнала в Градината три месеца по-рано от мен. Намираше се вътре от двайсет и един месеца. — Защо няма по-добра алтернатива?
— Йохана се удави. Не мислиш ли, че не е толкова болезнено, колкото падането с несигурен изход?
— Пиа твърди, че няма да се получи. Монтирал е сензори на брега. Ако нивото на водата се вдигне, те го алармират, за да може да провери мониторите. Каза, че се вижда как най-близките камери се движат след всяка, която плува.
— Ако изчакаш, докато излезе от къщата или дори отпътува от града, може би ще имаш достатъчно време да се удавиш, стига наистина да го искаш.
— Не искам да се удавя — въздъхна тя, вдигна глава и избърса сълзите си с роклята. — Не искам да умирам.
— Всички умират.
— Не искам да умра сега — изръмжа тя.
— Тогава защо да скачаш?
— Ти си напълно лишена от съчувствие.
Не беше съвсем вярно и тя го знаеше, но достатъчно се приближаваше до истината.
Затворих книгата и загасих лампата за четене. Оставих ги на земята и сложих отгоре им тъжния малък дракон, за да мога да легна по корем до нея.
— Така ми се гади от това място — прошепна Блис и макар да не се намирахме в пещерата — единственото убежище, в което не бяхме под наблюдение, си мислех, че вероятно го е изрекла достатъчно тихо, че да не бъде уловено от микрофоните. Никоя от нас не знаеше дали Градинаря не преглежда записите. Нямахме представа дали е безопасно да говорим дори когато бяхме сигурни, че той не е зад монитора.
— С всички ни е така.
— Тогава защо не мога да извлека максимума като теб?
— Живяла ли си в щастлив дом?
— Да.
— Ето защо не можеш да извлечеш нищичко.
Чувствах се щастлива в апартамента, който с времето се превърна в мой дом, но и бях преживяла достатъчно гадости, преди да дойда тук. Блис не беше, или поне не чак такива. Сравняваше Градината с нещо много по-добро.
— Разкажи ми някоя история отпреди да дойдеш тук.
— Знаеш, че няма да го направя.
— Не нещо лично. Просто… нещо.
— Един от съседите ми отглеждаше канабис на покрива — подех аз след малко. — Когато се преместих там, беше едва ъгъл, но времето минаваше, никой не го докладваше и градината се разрасна, докато не покри половината покрив. Децата от долните етажи си играеха на криеница в нея. Накрая някой го изпя на полицията. Видя ги как идват, изпадна в паника и подпали всичко. Цяла седмица бяхме леко надрусани и трябваше да мием всичките си вещи по няколко пъти на ден, за да се отървем от миризмата.
Блис поклати глава.
— Дори не мога да си го представя.
— Не е нещо лошо.
— Забравям детайли от къщи — призна тя. — По-рано се опитвах да си спомня адреса си и не можах да се сетя дали живея на улица или булевард. Все още не мога. Номер 10929, Северозападна Петдесет и осма, нещо си.
Значи това беше причината за всичко. Извъртях се и поставих едната си ръка върху нейните, защото нямаше какво да кажа.
— Всяка сутрин, когато се събуждам, и всяка вечер, преди да заспя, повтарям собственото си име, имената на всички от семейството ми. Припомням си как изглеждат.
Бях виждала семейството на Блис като колекция от глинени фигурки. Правеше толкова много, че нямаше основание точно на тези да се придава някакво специално значение… Освен ако не забележиш как пръстите ѝ ги бяха излъскали до съвършенство, или как бяха разположени, така че да са първото и последното нещо, което тя съзира всеки ден.
Може би Градинаря беше прав и наистина придавах смисъл на всичко.
— Какво ще стане, когато това се окаже недостатъчно?
— Продължавай да си спомняш — настоях аз. — Ако не спираш да го правиш, няма как да не е достатъчно.
— При теб действа ли?
Никога не съм знаела наизуст адреса си в Ню Йорк. Когато трябваше да го попълня във формуляр, питах някое от другите момичета и те всеки път ми се смееха, но в крайна сметка не ме накараха да го науча. Така и не смених фалшивите си документи, защото не бях сигурна дали ще издържат истинска проверка и дали в автомобилната инспекция няма да предприемат нещо повече от повърхностна справка на информацията.
Но помнех София и повехналата закръгленост, която придоби, когато се отърва от всички пристрастявания. Помнех златисточервената коса на Уитни, както и нервното кикотене на Хоуп. Помнех великолепната костна структура на Ноеми, наследена от баща от племето на черноногите и майка чероки, помнех как усмивката на Катрин озаряваше цялата стая в редките случаи, когато се усмихнеше. Помнех ярките екстравагантни дрехи на Амбър в десени, които по принцип никога не се съчетаваха, но все пак си отиваха, защото тя толкова ги обичаше. Не си ги припомнях умишлено, не се мъчех да ги съхраня в паметта си, защото вече бяха изсечени там завинаги.