С удоволствие бих забравила лицата на майка ми и баща ми, ластичните гащеризони на баба, почти всички хора отпреди Ню Йорк. Но помнех и тях, дори мъгляво си спомнях лели, чичовци и братовчеди, как тичахме наоколо в сложни игри, които така и не разбрах, позиращи за снимки, които така и не видях. Просто помнех неща и хора.
Дори когато предпочитах да не го правя.
Изправихме се едновременно и се подпряхме на лакът, когато една врата се отвори и лъч светлина се плъзна до далечния край на Градината.
— Какво е това, мамка му? — прошепна Блис и аз кимнах в знак на мълчаливо съгласие.
Градинаря беше в стаята на Данел, за да търси утеха и очевидно за да ѝ даде такава, тъй като тя бе тази, която броеше при последната игра на криеница на Евита. Дори когато си тръгваше, никога не му трябваше фенерче. Нито пък на Ейвъри, който отново бе прогонен за две седмици от Градината, защото бе счупил ръката на Пиа, или пък на Лорейн, която по това време на нощта или спеше, или плачеше, докато заспи. В лазарета имаше бутон, с който се звънеше в стаята ѝ или в кухнята, ако някой имаше нужда от нея в качеството ѝ на медицинска сестра.
Фигурата бе облечена в черно, което може би е изглеждало като добра идея, докато не стъпи на една от белите пясъчни пътеки. Движеше се предпазливо, а лъчът светлина се носеше пред него, но от стойката му личеше, че зяпа всичко наоколо.
Никога не се запитах защо веднага определих натрапника като мъж. Вероятно имаше нещо в походката му или пък заради идиотщината да си донесе фенерче, когато се опитва да се промъкне незабелязано.
— Кое според теб ще ни докара повече неприятности? — издиша Блис в ухото ми. — Да разберем кой е или да се правим, че не го забелязваме?
Осъзнах, че се досещам с доста голяма доза сигурност кой е натрапникът, но бях обещала на Градинаря, че няма да кажа на никого. Не че обещание пред сериен убиец има някаква тежест, но все пак. Почти никога не давах обещания просто защото се чувствах задължена да ги спазвам.
Но какво, по дяволите, търсеше по-малкият син на Градинаря във вътрешния парник? И какво би могло да означава присъствието му за нас?
Получих отговор на първия въпрос почти веднага, след като ми мина през ума, защото причината беше същата, поради която почти всеки следобед се катерех на онези дървета, за да зърна истинския свят отвъд стъклото. При мен до голяма степен се дължеше на любопитство. Вероятно и при него беше същото.
Вторият въпрос…
Някои момичета можеха да умрат, ако направехме грешния избор. Ако той беше само в Градината, всичко щеше да е наред — частен парк, на кого му пука? Но ако беше разгледал и коридорите.
Може би бе видял мъртвите момичета и бе повикал полиция.
А може би не би го направил и тогава двете с Блис трябваше да обясняваме защо сме видели натрапник и не сме направили нищо.
Изругах тихо, слязох от скалата и приклекнах ниско до земята.
— Остани тук и го дръж под око.
— А как да постъпя, ако направи нещо?
— Викай?
— Ами ти.
— Ще изпратя Градинаря сам да се оправя с това.
Тя поклати глава, но не се опита да ме спре. И в нейните очи долавях същото опасение, че сме попаднали в капан. Не можехме да рискуваме живота на всички, опирайки се на надеждата, че това момче е по-добро от останалите членове на семейството си. А и нямаше за първи път да видя Градинаря с друга Пеперуда. Обикновено търсеше усамотението на някоя спалня, но от време на време. Е, както казах, беше забележително овладян човек, докато не загубеше контрол.
Почти пропълзях до пътеката в далечния край на скалата, където имаше склон, а не равна повърхност. Пясъкът омекотяваше стъпките ми, така че стигнах до земята и с бавни движения успях да стъпя в потока, без да се чуе цопване. Скрих се зад водопада и забързах към задната част, водеща към стаята на Данел.
Градинаря бе обул панталоните си, но беше гол до кръста и без обувки. Седеше на ръба на леглото и решеше с четка кестенявите къдрици на Данел, докато не бухнат като грива около цялата ѝ глава. Данел мразеше фетиша му към косите повече от всички ни, защото намесата му винаги правеше нейната невъзможна за поддържане.
И двамата вдигнаха очи, когато се промъкнах в стаята. Данел бе объркана, а лицето на Градинаря пламна от гняв.