След като примигна заради грубостта ми, Градинаря се взря в първородния си син и гневът бавно се примеси с отвращение и ужас.
— Как можа?
— Защо той е с нея? Никога не ти е помагал да доведеш някоя тук, никога не е ходил с теб да търси нови, а ти му я даваш като някаква шибана булка, докато на мен дори не ми е позволено да я докосна?
На Градинаря му трябваше минута, преди да възвърне дар слово.
— Мая, би ли ни извинила?
— Разбира се — отвърнах любезно. Защото любезността може да бъде също толкова гадна, колкото презрението. — Би ли желал да изляза?
— В никакъв случай, това е твоята стая. Дезмънд, моля те, ела с нас. Ейвъри. Тръгвай.
Останах в леглото, докато стъпките им заглъхнат, след което си облякох роклята и изтичах по коридора към стаята на Блис. Тя седеше на пода с парче глина до себе си и някакво подобие на клане на плюшени мечета, разпиляно върху тавите за сладки пред нея.
— Какъв беше този шум?
Проснах се на леглото ѝ и ѝ разказах, а тя истерично се разкикоти.
— Според теб кога напълно ще забрани на Ейвъри да идва тук?
— Не знам дали някога ще го направи — отговорих със съжаление. — Да контролираш Ейвъри в Градината, е истински ад. Колко ли по-трудно е навън?
— Никога няма да разберем.
— Така е.
Тя ми подаде топка глина, която да меся.
— Може ли да те попитам нещо лично?
— В какъв смисъл лично?
— Обичаш ли го?
Замалко да попитам кого — особено след като току-що бяхме говорили за Ейвъри, но осъзнах какво има предвид половин секунда преди да заприличам на пълна идиотка. Вдигнах очи към мигащото червено око на камерата и се плъзнах от леглото на земята, за да прегърна Блис.
— Не.
— Тогава защо правиш всичко това?
— Вярваш ли, че има Пеперуда, която е избягала?
— Не. Може би. Донякъде. Чакай… ах, мамка му. Изведнъж светът отново има смисъл. Мислиш ли, че ще проработи?
— Не знам — въздъхнах, докато месех глината. — Той се ужасява, че е син на баща си, но също така е горд? За първи път в живота си ясно вижда, че баща му се гордее с него. Връзката им все още означава много повече, отколкото означавам аз, и е прекалено уплашен да прецени кое е добро и кое — зло.
— Ако нямаше Градина, ако го беше срещнала в библиотека например, мислиш ли, че щеше да го обикнеш?
— Честно ли? Не мисля, че познавам този вид любов. Виждала съм я у други хора, но при мен? Може би не съм способна на нея.
— Не мога да преценя дали това е тъжно или безопасно.
— Не виждам причина да не е и двете.
Семейството, което живееше срещу нас, се обичаше почти до смърт и появата на бебето им някак си направи връзката им още по-цялостна, вместо да унищожи любовта, която вече съществуваше между тях. Ребека, салонната управителка на „Вечерна звезда“, дълбоко обичаше съпруга си — който беше племенник на Гилиан — и понякога, когато ги виждахме заедно, бяха толкова сладки, че всички се размеквахме.
Въпреки че им се подигравахме, разбира се.
С Таки и Карън беше същото, както и с дъщеря им и съпругата ѝ.
Но всеки път, когато видех нещо подобно, знаех, че то е изключително, нещо, което не всеки открива или което не всеки е способен да разпознае и задържи.
А и без колебание бих признала, че съм една голяма ненормалница.
— Така е справедливо. И честно. — Блис взе глината от мен и ми подаде друга топка, този път в ален цвят, който оставяше следи по кожата ми. — Ние така и не сме ти благодарили.
— Какво?
— Че се грижиш за нас — тихо поде тя, впила искрящосините си очи в мечето, което се оформяше в ръцете ѝ. — Не че се държиш като майка или нещо подобно, защото майната му на това, но си честна и изслушваш, и се застъпваш за нас в личния апартамент на Градинаря.
— Не е нужно да го обсъждаме.
— Добре. Дай ми глината и иди си измий ръцете.
Послушах я и замислено отмих ярките червени следи от кожата си. Блис ми подаде тюркоазена топка глина. Този път, когато седнах на пода, разгледах всички парчета. Половината от частите на мечетата — глави, лапи и опашки — бяха черни, другата половина — бели. Някои бяха сглобени и имаха униформи — червени за черните фигурки и сини за белите. Половината мечета от всеки цвят бяха малко по-големи и униформите им имаха повече украса, а няколко от тях бяха изработени по двойки.
— Да не правиш шах?
— Двайсетият рожден ден на Назира е след две седмици.
Моят осемнайсети рожден ден също беше няколко седмици по-късно, но по принцип в Градината не ги празнувахме. Що за подигравка би било да приветстваме приближаването на смъртта? Когато настъпи рожденият ден на обикновените хора, те възкликват: „Еха! Още една година!“, а ние ги посрещахме с: „Мамка му! Една година по-малко“.