— Това не е подарък за рожден ден — кисело продължи тя. — Това е подарък, който казва: „Съжалявам, че животът ти е толкова скапан“.
— Добър подарък.
— И тъп момент — съгласи се тя. Оформи малка топчица златиста глина на въженце, сгъна я, притисна я в средата и червеният крал се сдоби с еполет на униформата си. — Мразиш ли го поне малко?
— Повече от малко.
— Трябва да се противопостави на семейството си.
— А сега се противопоставя на морала и закона — въздъхнах. Подадох ѝ омекналата глина и Блис ми връчи топка в кралскосиньо. Осъзнавах, че не бива да правя никое от мечетата — моите фигурки бяха ужасни. — Блис, гарантирам ти, че съм премислила всичко. Отдавна престана да ми изглежда смислено, ако изобщо някога е било.
— Тогава се остави на течението и виж какво ще стане.
— Общо взето.
— Идва.
В коридора се чуха стъпки, които отекваха все по-силно. Миг по-късно Дезмънд влезе, седна на пода до мен и подаде на всички ни по един портокал.
— Това шах ли е?
Блис извъртя очи и не отговори. Докато тя правеше мечетата, аз месех глината, а Дезмънд си играеше с айпода си и тонколонката, за да продължи концерта.
А този портокал? Първият и единствен път, в който обелих кората като идеална спирала.
Едисън най-сетне се връща с две торби в ръце — едната с бутилки с газирано и с вода, а другата с храна, която се оказва сандвичи с кюфтета. Подава един на момичето и вади от джоба си малко найлоново пликче, което слага на масата пред нея.
Тя взема пликчето и се взира в съдържанието.
— Моят малък син дракон!
— Говорих с криминолозите. Казаха, че стаята ти е била защитена от скалата. — Агентът сяда срещу нея и се заема да разопакова сандвича. От любезност Виктор се прави, че не забелязва как партньорът му се изчервява. — Ще приберат всичко в кутии и ще ти го предадат, когато бъде освободено като улики, но ми позволиха да ти предам това.
Инара отваря торбичката и гушва малкото глинено същество, като с палеца потрива миниатюрното, облечено в пижама мече в свитата му лапа.
— Благодаря — прошепва тя.
— Станала си по-учтива. Донякъде.
Тя се усмихва.
— Вик, криминолозите претърсват къщата. Ще ни съобщят дали са намерили снимките.
Разговорът прекъсва за известно време, докато ядат, макар че момичето трябва да увие разранените си пръсти в салфетки, за да държи сандвича. Когато приключват и изхвърлят остатъците, Инара взема тъжния малък дракон и обвива длани около фигурката.
Виктор решава, че е дошъл неговият ред да бъде смел.
— Какво се случи с Ейвъри?
— Какво имаш предвид?
— Баща му наказа ли го?
— Не, просто проведоха дълъг разговор относно зачитането на личното пространство и че Пеперудите не са собственост, която се предава от един на друг, а личности, които трябва да бъдат обгрижвани. Дез спомена и за много остро напомняне от страна на Градинаря, че на Ейвъри така или иначе не му е позволено да ме докосва след онова жигосване. Така де, „след предишния инцидент“. Дез никога не ме попита от какво е белегът на бедрото ми. Ако не задаваш въпроси, главата ти спокойно си стои заровена в пясъка.
— Значи всичко се върна към обичайния си ритъм.
— Може и така да се каже.
— Но нещо се е променило.
— Нещо наистина се промени. Казваше се Кийли.
Или по-точно се казваше Ейвъри, а неговата жертва — Кийли.
След като семестърът започна, виждах Дезмънд доста по-рядко. Караше последен курс и имаше много лекции, но вечер идваше и носеше учебниците си, за да учи, а аз му помагах точно както някога бях помагала на Уитни, Амбър и Ноеми в апартамента. Без алкохола. Блис също се включваше, като му се подиграваше, когато сгрешеше.
Или дори когато не беше напълно прав.
Блис наистина се възползваше от всяка възможност да го поднася. Настроението на Ейвъри все повече се влошаваше, докато гледаше как брат му става такава важна част от Градината. Както вече казах, повечето Пеперуди харесваха Дезмънд, защото не искаше нищо от тях. Е, задаваше им въпроси, но ги оставяше сами да преценят дали да отговорят.
Понякога ги питаше за имената им, ала традицията в Градината повеляваше да разкриваш името си само когато се сбогуваш. Казахме му обаче, че в миналото Симон е била Рейчъл Йънг, а Лионет — Касиди Лорънс. Всички, за които знаехме и които вече не можеха да бъдат наранени.
Дезмънд не бе заплаха за тях.