Все още стояхме там, когато Лорейн излезе от стаята си, за да започне да приготвя вечерята. Отначало сякаш я стреснахме. Ръката ѝ се стрелна към тъмнокестенявата ѝ коса — поизбледняла и силно нашарена със сребърни нишки, — която все още поддържаше дълга и вдигната на кок, както предпочиташе Градинаря. Макар той никога да не я поглеждаше, никога да не я коментираше, Лорейн все още я носеше така. Стрелна с очи превързаната Зара, видя колко е пребледняла, с изключение на двете яркочервени петна на бузите, след което се обърна към празната витрина.
Зара присви очи.
— Иска ти се да си вътре, нали, Лорейн?
— Няма да търпя това — тросна ѝ се тя.
— Знам как можеш да се озовеш там.
Във воднистосините очи на Лорейн се бореха подозрение и надежда.
— Така ли?
— Да. Трябва магически да станеш с трийсет години по-млада. Сигурна съм, че тогава с удоволствие ще те убие и изложи на показ.
Лорейн изсумтя и се стрелна покрай нас, като плесна Зара по глезена, докато минаваше. Ударът размърда счупеното ѝ, инфектирано бедро и тя прехапа устни, за да заглуши вика си.
Блис проследи с поглед готвачката медицинска сестра.
— Ще повикам Данел да ти помогне на връщане.
— Защо? Ти къде… — Отне ми секунда да разчета изражението ѝ. — Да. Както и да е. Данел.
Със задъханата от болка Зара я гледахме как се отдалечава.
— Какво мислиш, че ще направи? — попита ме тя след минута.
— Не питам и не искам да знам предварително — отсякох твърдо. — В зависимост от това какво е, може да не искам да знам и после.
След няколко минути не само Данел, но и обърканата Маренка дойдоха при нас.
— Да питам ли какви ги върши Блис?
— Не — отвърнахме в синхрон.
— Значи да не питам и защо ми взе ножиците? — промърмори Маренка и вдигна ръка към шията си, където обикновено имаше панделка, на която висеше мъничката ѝ ножица за бродерии.
— Да.
Данел се замисли върху отговора, прие го и леко докосна ръба на ръчната количка.
— В Градината? Или обратно в стаята ти?
— В стаята — простена Зара. — Мисля да изпия още едно обезболяващо.
С Данел и Маренка я настанихме на леглото и ѝ дадохме чаша вода, придружена от успокоително. Малко по-късно влезе Блис — криеше ръцете си зад гърба, а на лицето ѝ грееше доволна гримаса.
О, боже, не исках да знам.
— Имам подарък за теб, Зара — тържествено обяви тя.
— Главата на Ейвъри на поднос?
— Топло. — И хвърли нещо върху завивката. Зара го вдигна, взря се в него и избухна в смях. То се поклащаше от ръката ѝ и краищата му бавно се освобождаваха от подредбата си.
— Плитката на Лорейн?
— Забавлявай се!
— Мислиш ли, че мога да я взема с мен?
Данел потри краищата на косата между пръстите си.
— Бих могла да я сплета наново.
— Или си я сложи в твоята коса като екстеншън.
— Определено като корона.
Всички, които се отбиваха този следобед и вечерта, имаха различни предложения и фактът, че никой не изрази тъга или съчувствие към нашата готвачка медицинска сестра, показваше всеобщото ни презрение към Лорейн. Когато настъпи време за храненето, взехме подносите си и се струпахме в стаята на Зара — двайсетина момичета, насядали коляно до коляно на пода и дори под душа.
Адара вдигна чаша с ябълков сок.
— За Зара, която може да плюе най-далеч от всички.
Всички се разсмяхме, дори Зара, която надигна чаша с вода, за да отговори на тоста.
След това се изправи Назира и май всички таяхме известни опасения какво ще последва. Назира и Зара се разбираха толкова добре, колкото Ейвъри и Дезмънд.
— За Зара, която може и да е пълна кучка, но е нашата кучка.
Зара ѝ прати въздушна целувка.
Беше откачено. Не мисля, че някоя от нас се съмняваше в това. Беше откачено, нередно и напълно извратено, но въпреки това ни караше да се чувстваме много по-добре. Всички се изправяхме една по една и вдигахме тостове за Зара. Някои бяха подигравателни, други сериозни, имаше много сълзи, макар и не пролети от мен, но сигурно Градинаря беше прав. Може би наистина помагаше.
Когато дойде моят ред, станах и вдигнах чашата си с вода.
— За Зара, която ни напуска прекалено скоро, но която ще помним с добро до края на живота си.
— Колкото и кратък да е той — добави Блис.
Колко ненормални трябва да сме били, щом се засмяхме?
Когато всички се бяха изредили, Зара още веднъж надигна чашата си.
— За Зара — отрони, — защото, когато тя умре, Фелисити Фарингтън най-сетне ще почива в мир.