Минаха почти десет минути, преди да проговори, и гласът му звучеше дрезгав и съкрушен.
— Той обеща да се погрижи за нея.
— Така е направил.
— Но той… той…
— Избави я от болката и не ѝ позволи да се разложи — равнодушно довърших аз.
— … я уби.
Значи все пак не беше съвсем като баща си.
Свалих си дрехите, коленичих пред него и започнах да разкопчавам ризата му. Дезмънд ме изгледа отвратено и избута ръцете ми.
— Ще те вкарам под душа, вониш.
— Формалдехид — промълви Дезмънд. Този път се остави да го съблека и тръгна след мен с олюляване, а аз го довлачих през стаята и го накарах да седне под душа. Врътнах крана и топлата вода потече по него.
В това, което се случи после, нямаше нищо сексуално. Беше като да къпя момичетата на София, докато бяха полузаспали. Когато му нареждах да се наведе напред, да вдигне ръка или да затвори очи, той се подчиняваше, но сякаш не усещаше нищо, сякаш не можеше напълно да проумее случващото се. Шампоанът и душгелът имаха силен плодов аромат, но аз го измих от глава до пети, докато химическата миризма вече лепнеше единствено по дрехите му.
Увих го в хавлии и с помощта на едната му обувка избутах дрехите навън в коридора. След това се върнах, за да подсуша и двама ни. Трябваше дълго да му бърша лицето — под душа не бях видяла, че по бузите му непрекъснато се стичат сълзи.
— Инжектира ѝ нещо, за да я приспи — прошепна той. — Мислех, че ще я отнесем в колата, но той отвори стая, която никога не бях виждал. — Силна тръпка разтресе тялото му. — Когато тя заспа, ѝ облече рокля в оранжево и жълто и я сложи на масата за балсамиране, а след това той… той я върза…
— Моля те, не ми казвай — отвърнах тихо.
— Не, трябва, защото ще стори същото и с теб някой ден, нали? Значи така ви запазва, като ви балсамира, докато сте живи. — Пак се разтресе от стон, който прекъсна думите му, но след това продължи. — Стоеше там и ми обясняваше всяка стъпка. За да мога да го правя сам някой ден, така каза. Каза, че любовта не е само удоволствие. Каза, че трябва да сме готови и за трудностите. Каза… каза…
— Ела, все още трепериш.
Остави ме да го отведа до леглото и да го завия. Седнах до него върху одеялото и скръстих ръце в скута си.
— Показа ми някои от другите. Мислех… мислех, че просто ги връща на улицата! Нямах представа. — Дезмънд напълно се срина и започна да плаче толкова силно, че направо клатеше леглото. Галех го по гърба, докато се давеше от ридания, но не бях в състояние да го утеша повече, защото все още не знаеше цялата истина. Зара имаше инфекция на костта и Дезмънд си мислеше, че всички пречупени момичета се самоубиваха или така се отчайваха, че накрая умираха. Не знаеше за неподчинението, за навършването на пълнолетие13.
Не можех да му го кажа и в онзи момент, когато самият той почти се бе пречупил. Не можех да го използвам в такова състояние. Трябваше ми смел.
Не мислех, че някога ще бъде смел.
— Тя си избра витрината — успя да промълви след няколко минути. — Накара ме да я отнеса там, показа ми как да я наместя, как плътно да затворя стъклото и как да налея смолата вътре. Преди да я затвори, той… той…
— Я целуна за сбогом?
Дезмънд колебливо кимна, разтърсен от нови ридания.
— Каза ѝ, че я обича!
— По свой начин я обича.
— Как въобще ме търпиш?
— Понякога не мога — признах. — Повтарям си, че не знаеш всичко, че все още си в неведение за толкова много от нещата, които вършат баща ти и брат ти, а в някои дни това е единственият начин, по който да се заставя да те погледна. Но ти.
— Моля те, кажи ми.
— Но ти си страхливец — въздъхнах. — Знаеш, че не е редно да ни държат тук. Знаеш, че е незаконно, знаеш, че баща ти ни изнасилва, а сега вече знаеш и че ни убива. Някои от тези момичета може би дори имат семейства, които ги търсят. Знаеш, че не е правилно, но не се обаждаш в полицията. Каза, че ще се учиш от мен как да си по-смел, но не си се научил. И, честно казано, не знам дали някога ще можеш.
— Ако се разбере… ако се разчуе… ще убие майка ми.
Свих рамене.
— Ако изчакаш достатъчно, ще убие и мен. Страхът може да е естественото ни състояние, но също така е и избор. Всеки ден, през който знаеш за Градината и не се обаждаш в полицията, нито ни пускаш да си тръгнем, ти правиш един и същи избор отново и отново. Ето това е истината, Дезмънд. Просто повече не можеш да се преструваш.
Той пак започна да плаче или пък все още плачеше. Шокът бе толкова жесток, че не можеше да го понесе.
Прекара остатъка от мрачното утро легнал безмълвен на леглото ми, а когато слънчевата светлина проникна в Градината, взе вмирисаните си на формалдехид дрехи и си тръгна.