Выбрать главу

— Носи ли нещо, от което да разберем името ѝ? Или откъде е?

— Не. — Поднесох ръката ѝ на Блис, за да мога да прекося стаята и да застана до пребледнелия, внезапно състарен мъж. — Никой няма да я докосва.

— Мая…

— Не, никой няма да я докосва. Никакви криле, никакъв секс. Тя е дете. — Останах шокирана, когато той кимна.

— Оставям я на грижите ти.

Данел прочисти гърло.

— Господине? Тя още не се е свестила. Не може ли да бъде отнесена някъде? Да бъде отведена в болница например? Няма да си спомня нищо.

— Не мога да съм сигурен, че не е видяла Ейвъри — категорично отсече Градинаря. — Трябва да остане.

Данел прехапа устни и извърна очи, а ръцете ѝ галеха косата на момичето.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгнеш — казах му с равен тон. — Не знаем кога ще се събуди. Препоръчително ще е тогава да няма мъже около нея.

— Разбира се, да. Нали ще ми кажеш, ако… ако има нужда от нещо?

— Има нужда от майка си и от девствеността си — сопна се Блис. — Има нужда да е на сигурно място у дома.

— Блис.

Тя изсумтя, но предупредителният му тон я накара да замълчи.

— Ще ми кажеш — повтори той и аз кимнах. Дори не си направих труда да го изпратя с поглед.

Малко след като Градинаря си тръгна, пристигна Дезмънд. Болката в неговия поглед беше още по-голяма.

— Ще се оправи ли?

— Не — троснах се аз. — Но мисля, че ще оживее.

— Чухте ли онзи вик? Татко удари Ейвъри.

— Да, а на нея от това ще ѝ стане много по-добре — изръмжа Блис. — Иди си го начукай.

— Какво ѝ е направил?

— Ти какво мислиш? Стиснал ѝ е ръката?

— Дезмънд. — Не продължих, преди той най-накрая да ме погледне в очите. — Ето какво представлява брат ти, но и тримата сте съучастници, затова точно сега не бива да си тук. Знам, че в момента си изпълнен със самосъжаление и омерзение, но не искам никакви мъже край това дете. Трябва да си тръгнеш.

— Не аз съм я наранил!

— Напротив — сопнах му се. — Можеше да го предотвратиш! Ако просто бе отишъл в полицията или поне бе пуснал една от нас да си тръгне, за да може тя да отиде в полицията, Ейвъри нямаше да е на свобода и нямаше да я отвлече, да я пребие, да я изнасили и да я доведе тук, където същото ще ѝ се случва отново и отново, докато накрая не умре прекалено млада. Ти позволи това да я сполети, Дезмънд, допусна го с действията си, така че — да, ти си я наранил. Ако няма да направиш нищо, за да ѝ помогнеш, трябва веднага да се разкараш от нея.

Той се втренчи в мен — лицето му бе пребледняло и шокирано. После се обърна и си тръгна.

Как бе възможно едно дете да струва по-малко от доброто им име? Как може животът на всички ни да е по-незначителен от тяхната репутация?

Блис се взираше след него. Сетне се пресегна и докосна ръката ми.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не ми пука.

Общо взето, бе вярно. Бях се уморила до смърт. Нямах повече енергия да мисля за проточващата се безполезност на Дезмънд.

Момичето се свести около два през нощта и започна да стене, когато усети всичките си болки и наранявания. Седнах на леглото и леко стиснах ръката ѝ.

— Дръж си очите затворени — заръчах ѝ нежно с тих и утешителен глас, както ме бе учила Лионет. Преди почти не го бях правила, но това момиче имаше нужда да бъда по-мека с нея и по-твърда заради нея. Помислих си, че София би откроила разликата. — Ще сложа мокра кърпа на лицето ти, за да облекчи част от болката.

Данел изстиска кърпата и ми я подаде.

— Къде… какво?

— След малко ще стигнем и до това, обещавам. Можеш ли да преглъщаш хапчета?

Тя започна да плаче.

— Моля ви, не ме упоявайте! Ще бъда послушна, обещавам, няма повече да се боря!

— Само аспирин, нищо друго. Заклевам се. Малко ще ти помогне срещу болката.

Остави ме да я повдигна достатъчно, за да сложа хапчетата на езика ѝ и да ѝ дам да пийне няколко глътки вода.

— Коя си ти?

— Казвам се Мая. Бях отвлечена от същите хора, които отвлякоха и теб, но няма да им позволя да те нараняват повече. Няма да те докоснат.

— Искам да си отида у дома.

— Знам — прошепнах и покрих очите ѝ с кърпата. — Знам, че искаш. Съжалявам.

— Не искам повече да съм сляпа, моля ви, позволете ми да виждам!

Сложих длан над очите ѝ и дръпнах кърпата. Забелязах как примигва дори и при наличието на толкова оскъдна светлина. Очите ѝ бяха с различни цветове — едното синьо, а другото сиво, като синьото имаше две точици в ириса.

Преместих ръката си, така че да зърне лицето ми, без да гледа директно срещу лампата отгоре.