— Носи ли нещо, от което да разберем името ѝ? Или откъде е?
— Не. — Поднесох ръката ѝ на Блис, за да мога да прекося стаята и да застана до пребледнелия, внезапно състарен мъж. — Никой няма да я докосва.
— Мая…
— Не, никой няма да я докосва. Никакви криле, никакъв секс. Тя е дете. — Останах шокирана, когато той кимна.
— Оставям я на грижите ти.
Данел прочисти гърло.
— Господине? Тя още не се е свестила. Не може ли да бъде отнесена някъде? Да бъде отведена в болница например? Няма да си спомня нищо.
— Не мога да съм сигурен, че не е видяла Ейвъри — категорично отсече Градинаря. — Трябва да остане.
Данел прехапа устни и извърна очи, а ръцете ѝ галеха косата на момичето.
— Мисля, че ще е най-добре да си тръгнеш — казах му с равен тон. — Не знаем кога ще се събуди. Препоръчително ще е тогава да няма мъже около нея.
— Разбира се, да. Нали ще ми кажеш, ако… ако има нужда от нещо?
— Има нужда от майка си и от девствеността си — сопна се Блис. — Има нужда да е на сигурно място у дома.
— Блис.
Тя изсумтя, но предупредителният му тон я накара да замълчи.
— Ще ми кажеш — повтори той и аз кимнах. Дори не си направих труда да го изпратя с поглед.
Малко след като Градинаря си тръгна, пристигна Дезмънд. Болката в неговия поглед беше още по-голяма.
— Ще се оправи ли?
— Не — троснах се аз. — Но мисля, че ще оживее.
— Чухте ли онзи вик? Татко удари Ейвъри.
— Да, а на нея от това ще ѝ стане много по-добре — изръмжа Блис. — Иди си го начукай.
— Какво ѝ е направил?
— Ти какво мислиш? Стиснал ѝ е ръката?
— Дезмънд. — Не продължих, преди той най-накрая да ме погледне в очите. — Ето какво представлява брат ти, но и тримата сте съучастници, затова точно сега не бива да си тук. Знам, че в момента си изпълнен със самосъжаление и омерзение, но не искам никакви мъже край това дете. Трябва да си тръгнеш.
— Не аз съм я наранил!
— Напротив — сопнах му се. — Можеше да го предотвратиш! Ако просто бе отишъл в полицията или поне бе пуснал една от нас да си тръгне, за да може тя да отиде в полицията, Ейвъри нямаше да е на свобода и нямаше да я отвлече, да я пребие, да я изнасили и да я доведе тук, където същото ще ѝ се случва отново и отново, докато накрая не умре прекалено млада. Ти позволи това да я сполети, Дезмънд, допусна го с действията си, така че — да, ти си я наранил. Ако няма да направиш нищо, за да ѝ помогнеш, трябва веднага да се разкараш от нея.
Той се втренчи в мен — лицето му бе пребледняло и шокирано. После се обърна и си тръгна.
Как бе възможно едно дете да струва по-малко от доброто им име? Как може животът на всички ни да е по-незначителен от тяхната репутация?
Блис се взираше след него. Сетне се пресегна и докосна ръката ми.
— Мислиш ли, че ще се върне?
— Не ми пука.
Общо взето, бе вярно. Бях се уморила до смърт. Нямах повече енергия да мисля за проточващата се безполезност на Дезмънд.
Момичето се свести около два през нощта и започна да стене, когато усети всичките си болки и наранявания. Седнах на леглото и леко стиснах ръката ѝ.
— Дръж си очите затворени — заръчах ѝ нежно с тих и утешителен глас, както ме бе учила Лионет. Преди почти не го бях правила, но това момиче имаше нужда да бъда по-мека с нея и по-твърда заради нея. Помислих си, че София би откроила разликата. — Ще сложа мокра кърпа на лицето ти, за да облекчи част от болката.
Данел изстиска кърпата и ми я подаде.
— Къде… какво?
— След малко ще стигнем и до това, обещавам. Можеш ли да преглъщаш хапчета?
Тя започна да плаче.
— Моля ви, не ме упоявайте! Ще бъда послушна, обещавам, няма повече да се боря!
— Само аспирин, нищо друго. Заклевам се. Малко ще ти помогне срещу болката.
Остави ме да я повдигна достатъчно, за да сложа хапчетата на езика ѝ и да ѝ дам да пийне няколко глътки вода.
— Коя си ти?
— Казвам се Мая. Бях отвлечена от същите хора, които отвлякоха и теб, но няма да им позволя да те нараняват повече. Няма да те докоснат.
— Искам да си отида у дома.
— Знам — прошепнах и покрих очите ѝ с кърпата. — Знам, че искаш. Съжалявам.
— Не искам повече да съм сляпа, моля ви, позволете ми да виждам!
Сложих длан над очите ѝ и дръпнах кърпата. Забелязах как примигва дори и при наличието на толкова оскъдна светлина. Очите ѝ бяха с различни цветове — едното синьо, а другото сиво, като синьото имаше две точици в ириса.
Преместих ръката си, така че да зърне лицето ми, без да гледа директно срещу лампата отгоре.