— Мисля, че ако всъщност знаехте нещо за случая, който твърдите, че отразявате — спокойно отвръща тя, — щяхте да проявите здрав разум и да не си въобразявате, че ви дължа каквото и да било. — Кима към полицая и продължава да върви към плъзгащите се врати. Съпровождат я викове, хората най-близо до вратата питат за изчезнали момичета, но всичко се превръща в глух тътен, след като вратата се затваря зад гърбовете им.
Едисън широко се усмихва на момичето.
— Очаквах да я пратиш по дяволите.
— Мина ми през ума — признава тя. — След това осъзнах, че и вие ще се озовете в кадъра, а не искам майката на Хановериан да му измие ушите със сапун, след като е трябвало да чуе такъв мръсен език.
— Да, да, хайде, деца.
В болницата има значително полицейско присъствие, дори главното фоайе е претъпкано с агенти на ФБР, областната полиция, представители на различни полицейски управления и службите за закрила на детето. Всички говорят по телефона и тракат на лаптопите или таблетите си. Онези, които не са заети с джаджите си, се занимават с нещо далеч по-трудно — семействата.
Докато Едисън изхвърля празните чаши в коша до вратата, Виктор махва на третия член на екипа, седнал до двойка на около трийсет и пет години. Рамирес кимва, но не сваля ръката си от раменете на изтощената жена до нея.
— Инара, това е…
— Агент Рамирес — довършва Инара вместо него. — Срещнахме се, преди да ме откарат. Обеща да се погрижи лекарите да не се държат като задници.
Виктор примигва.
Рамирес се усмихва.
— Да не бъдат арогантни — поправя я тя. — Обещах да не им позволявам да бъдат арогантни. Струва ми се, че тогава се казваше Мая.
— Бях. И съм. — Тя поклаща глава. — Сложно е.
— Това са родителите на Кийли — казва Рамирес и махва към двойката.
— Не спира да пита за теб — обажда се бащата на Кийли. Пребледнял е и очите му са зачервени, но ѝ подава ръка. Инара протяга собствените си обгорени и порязани длани в жест на безмълвно извинение. — Разбрах, че си я защитавала, след като се е озовала там.
— Опитах се — увърта момичето. — Определено изкара лош късмет, че изобщо попадна там, но поне не остана дълго.
— Искаме да я преместят в самостоятелна стая — добавя съпругата през сълзи. Стиска раница с котенце и пакет с носни кърпички. — Толкова е малка, а въпросите, които лекарите ѝ задават, са прекалено лични. — Жената замлъква и вдига кърпичка към лицето си, а съпругът ѝ продължава:
— Изпадна в паника. Каза, че ако не можеш да дойдеш, иска да е с… с…
— Данел и Блис?
— Да. Аз не… не разбирам защо тя.
— Много ѝ се струпа — деликатно им обяснява Инара. — Плашещо е. Кийли не прекара много време в Градината, но през тези няколко дни не беше сама. Утешително е да си с хора, които знаят точно през какво си преминал. Ще се оправи. — Поглежда към дракона в ръката си. — Не че не е на седмото небе да ви види. Ужасно ѝ липсвахте. Но да е сама в стая точно сега… вероятно ще изпадне в паника. Просто бъдете търпеливи с нея.
— Какво сториха на малкото ни момиченце?
— Тя ще ви разкаже със свои думи. Просто бъдете търпеливи с нея — повтаря Инара. — Съжалявам, знам, че сигурно имате милион въпроси и тревоги, но наистина трябва да отида да нагледам останалите, включително и Кийли.
— Да, да, разбира се. — Бащата на Кийли прочиства гърло няколко пъти. — Благодаря, че си ѝ помогнала.
Съпругата му става и прегръща стреснатото момиче, което хвърля тревожен поглед на Виктор. След като агентът не предприема нищо, за да ѝ помогне, тя се намръщва и внимателно се освобождава от ръцете на жената.
— Колко още родители има? — промърморва Инара, докато се отдалечават.
— Семействата на половината от оцелелите са тук и още няколко пътуват насам — отвръща Рамирес, като подтичва, за да ги настигне до асансьорите. — Още не са уведомили родителите на мъртвите момичета. Искат да са напълно сигурни, че са разпознати.
— Това е добре.
— Агент Рамирес! — чува се рязък вик, последван от тракане на токчета по плочките. Виктор простенва. Замалко да минат незабелязано.
Виктор се обръща заедно с партньора си и се изправя лице в лице с приближаващата жена. Инара продължава да се взира в екрана над асансьора и да следи сменящите се цифри.
Сенатор Кингсли е елегантна дама, прехвърлила петдесетте. Черната ѝ коса е подредена в прическа, придаваща на лицето ѝ мекота, която е в пълен разрез с яростното ѝ изражение. Все още изглежда свежа, макар че е в болницата от предната вечер. Изрядният ѝ червен костюм изглежда ослепително на фона на тъмната ѝ кожа, а малката значка с американското знаме на ревера ѝ е буквално удавена в цвета му.