Когато маневрата започна, бързо се завърнахме в пещерата. Опасно е да се намираш навън по време на силни вибрации в Рама, От време на време малки части от околните небостъргачи се отчупват и се стоварват с грохот на земята. Веднага след започването на трусовете, Симон се разплака.
След трудното спускане в пещерата Ричард се залови да проверява външните сензори: разглеждаше предимно разположението на звездите и планетите (например Сатурн изобщо не може да бъде идентифициран от позицията на Рама), а после правеше изчисления, основани на данните от наблюденията. Ние с Майкъл се редувахме да държим Симон; накрая седнахме в ъгъла на помещението — срещата между двете стени ни създаваше някакво чувство за стабилност — и разговаряхме за този удивителен ден.
Почти цял час по-късно Ричард оповести резултатите от предварителното определяне на орбитата. Първоначално нанесе точките на орбитата на хиперболичната ни траектория спрямо Слънцето преди започването на маневрата. После представи с драматизъм новите допирателни елементи (както ги нарече) на моментната ни траектория. Някъде в дълбините на паметта ми трябва да е скътана информация, която изяснява термина допирателни елементи, но за щастие не ми се наложи да я търся. От контекста можех да разбера, че Ричард използва съкратен начин да й съобщи колко много се е променила нашата хипербола през първите три часа на маневрата. Обаче цялостното значение на промяната в хиперболичната ексцентричност ми убягваше.
Майкъл явно си спомняше повече неща от звездната механика.
— Сигурен ли си? — попита почти веднага.
Количествените резултати са с широк диапазон на грешка — отвърна Ричард. — Но по отношение на качественото значение за промяната на траекторията не може да съществува никакво съмнение.
— Значи скоростта, с която напускаме Слънчевата система нараства?
— Точно така — кимна Ричард. — На практика цялото ускорение е насочено към нарастване на скоростта ни спрямо Слънцето. Маневрата вече е добавила към нея много километри в секунда.
— Това е потресаващо — подсвирна Майкъл.
Разбрах същината на това, което казваше Ричард. Ако досега бяхме хранили някаква надежда, че сме тръгнали на обиколно пътешествие, което по магически начин ще ни върне на Земята, сега тези надежди бяха разбити. Рама щеше да напусне Слънчевата система много по-бързо, отколкото бяхме очаквали. Докато Ричард пееше дитирамби за изтласкващата система, която може да причини такава промяна в скоростта на този „космически кораб — мамут бегемот“, аз кърмех Симон и открих, че мисля за бъдещето й. Значи категорично напускаме Слънчевата система, мислех си аз, и отиваме някъде другаде. Дали ще видя някога новия свят? А Симон? Възможно ли е, дъще моя, Рама да бъде твой дом през целия ти живот?
Подът продължава да се тресе яко, но това ме успокоява. Ричард твърди, че скоростта на напускането ни продължава бързо да нараства. Добре. Щом сме се отправили към ново място, нека поне да пътуваме колкото е възможно по-бързо.
4.
5 юни, 2201
Събудих се посред нощ, от настоятелно чукане, което долиташе откъм вертикалния коридор на пещерата. Макар че нормалното ниво на шума вследствие на постоянното треперене беше значително, както и Ричард, така и аз можехме да чуем съвсем ясно тежките удари. Най-напред се убедихме, че Симон спи спокойно в новата люлка, която Ричард конструира, за да намали вибрациите, а после предпазливо се отправихме към вертикалния коридор.
Докато се изкачвахме по стъпалата към скарата, която ни защитаваше от нежелани посетители, чукането се засили. На една от площадките Ричард се наведе към мен, за да ми прошепне, че „това сигурно е МакДаф, който чука на портата“ и че „злите ни деяния“ скоро ще бъдат разкрити. Бях прекалено напрегната, за да се разсмея. На няколко метра под скарата видяхме на стената пред нас да се проектира една голяма, движеща се сянка. Спряхме да я разгледаме. И Ричард, и аз тутакси осъзнахме, че външното покритие към пещерата е отворено (по това време горе на Рама беше светло) и че странната сянка на стената явно принадлежи на рамианско същество или на биот, който предизвиква чукането.
— Какво, по дяволите, е това? — зачудих се гласно и инстинктивно стиснах ръката на Ричард.