Преди да се впусна в изчерпателно описание на света в моето съзнание, най-напред трябва да обобщя „действителните“ случки от изминалите две седмици, така че епизодите на халюцинации да бъдат вместени в контекста. Всекидневието ни протичаше по повтаряща се схема. Космическият кораб продължи да маневрира, но по два отделни начина: „нормален“, когато подът се тресе и всичко се движи, но може да се води един полунормален живот, и „свръхскоростен“, когато Рама набира жестоко ускорение, което според оценката на Ричард сега надминава единадесет-же.
Когато космическият кораб се движи свръхскоростно, ние четиримата трябва да стоим в резервоара. Тези периоди траят малко по-малко от осем часа за всеки цикъл с продължителност двадесет и шест часа и шест минути. Очевидно замисълът е бил да спим през периода на свръхскоростно придвижване. Миниатюрните светлинки над главите ни в затворения резервоар угасват след първите двадесет минути, така че ние лежим в пълен мрак, докато не изминат и последните пет минути на осемчасовия период.
Според Ричард тези кратки маневри ускоряващ бягството ни от Слънцето. Ако те останат постоянни по посока и по степен на ускорение, и ако продължат един месец, в края на този месец ние ще се движим със скоростта на светлината по отношение на Слънчевата система.
— Къде отиваме? — попита вчера Майкъл.
— Все още е твърде рано да се каже — отвърна Ричард. — Всичко, което знаем, е, че се изхвърляме все по-надалече с фантастична скорост.
През всеки период температурата и плътността на течността в резервоара се донагласяват много внимателно и сега вече са точно като тези на телата ни. В резултат, когато легна в тъмнината, аз не чувствам нищо, с изключение на едва осезаем натиск надолу. Разумът постоянно ми говори, че се намирам в антиускорителен резервоар и съм заобиколена от някаква течност, която поглъща мощния натиск върху тялото ми, но отсъствието на дразнители, в края на краищата, води до пълна загуба на усета за тялото ми. Точно тогава започват халюцинациите. Сякаш, за да действа мозъкът ми правилно, е необходима някаква обичайна сетивна входяща информация. Ако до него не достигнат звуци, образи, вкусове, миризми, болка, неговата активност престава да се подчинява на правилата.
Преди два дни се опитах да обсъдя това явление с Ричард, но той само ме изгледа, като че ли съм луда. Самият той няма халюцинации. Прекарва времето си в „зоната на здрача“ (неговото название за периода на отсъствие на входяща сензорна информация преди дълбокия сън), като прави математически изчисления, извиква във въображението си многобройни карти на Земята или дори съживява най-забележителните си сексуални мигове. Определено се справя със своя мозък, въпреки отсъствието на входяща сензорна информация. Ето защо сме толкова различни. Моят мозък търси да открие собствена насока, когато не се използва за домакинска работа (каквато е обработката на милионите частички информация, постъпваща от всички клетки на тялото ми).
Обикновено халюцинациите започват със зелени или червени петънца, които се появяват в заобикалящата ме абсолютна тъмнина. Когато петънцата започнат да нарастват, към тях се присъединяват и други цветове, най-често жълто, синьо и мораво. Всеки един от цветовете бързо приема някакви свои неправилни очертания и се разстила пред екрана на зрението ми. Това, което виждам, се превръща в калейдоскоп от ярки багри. Движението в полето се ускорява, докато стотиците ивици и петна се слеят в умопомрачителен взрив.
Сред този бунт на цветовете започват да се оформят смислени изображения. Първоначално не мога да разбера какво представляват, защото фигурата или фигурите са твърде дребни, като че ли се намират много, много далеч. С приближаването им изображенията променят неколкократно цвета си, което засилва както сюрреалистичното звучене на видението, така и вътрешното ми чувство за боязън. В над петдесет на сто от случаите изображението, което в края на краищата се разпада, е на майка ми или на някакво животно като чита4 или лъвица, в което интуитивно разпознавам предрешена майка ми. Докато само наблюдавам и не правя съзнателен опит да установя връзка с нея, тя остава да присъства в променящите се изображения. Но ако опитам да се свържа по какъвто и да било начин с нея или с животното, което я представлява, тя мигновено изчезва и ме оставя с непреодолимото чувство за изоставеност.