Съществата заподскачаха по една от пътеките в помещението и Ричард побърза да ги последва. Изчакаха го край вратата и после препуснаха наляво, като се оглеждаха назад дали не е изостанал. През следващите две минути Ричард тичаше по петите им. Най-накрая стигнаха до широко открито преддверие, много високо, а в средата му се намираше някакво транспортно съоръжение.
То бе далечен братовчед на ескалатора. Всъщност бяха два — единият се движеше нагоре, другият — надолу. Виеха се около дебели стълбове, разположени в центъра на преддверието. Движеха се доста бързо и под много остър ъгъл. През около пет метра достигаха следващото ниво, или етаж, където пътникът трябваше да прекоси един метър, за да вземе спираловидния ескалатор край другия стълб. Това, което се водеше за парапет, бе с височина само тридесет сантиметра. Чуждоземците пътуваха в хоризонтално положение — и шестте им крайника бяха стъпили здраво на движещата се рампа. Ричард, който първоначално стоеше изправен, бързо се отпусна на четири крака, за да не падне.
По време на пътуването над десетина други чуждоземци, които се спускаха надолу и подминаваха Ричард, го зяпаха с удивителните си лица. Как ли се хранят? — чудеше се той, преценил, че кръглият отвор, който използваха за контакти помежду си, не е достатъчно голям. По главите им липсваха други отверстия, макар че имаше възелчета и бръчици с неизвестно предназначение.
Мястото, където го водеха, се намираше на осмо или на девето ниво. И трите същества го изчакаха, докато достигна нужната платформа. Ричард ги последва в една шестостенна постройка, която отпред бе маркирана с ярки червени цветове. Странно — рече си Ричард, докато гледаше втренчено необикновените сигли. — И преди съм виждал тази писменост… Ама разбира се, върху картата или каквото беше там онова, дето го разглеждаха птицеподобните.
Ричард се озова в добре осветена стая, елегантно украсена с черно-бели геометрични фигури. Около него се намираха предмети с различна форма и големина, но той нямаше никаква представа за какво служат. Използвайки езика на знаците, чуждоземците го информираха, че ще остане тук. След това си тръгнаха. Един изморен господин Уейкфийлд взе да изучава мебелите, дано да разбере кое е легло, после се просна на пода и заспа.
Мирмикотки. Така ще ги кръстя. Ричард се събуди след четиричасов сън и не можеше да престане да мисли за чуждоземните същества. Искаше му се да им избере подходящо име. След като отхвърли котко-мравка и насекомо-котка, той си припомни, че на Земята учените изучаващи мравките, се наричат мирмеколози. Спря се на мирмикотка, защото в ума му звучеше по-добре с „и“ отколкото с „е“ — мирмекотка.
Стаята на Ричард бе добре осветена. В интерес на истината всяко едно място, което бе посетил в обителта на мирмикотките, бе добре осветено, за разлика от мрачните, наподобяващи на катакомби коридори в горната част на кафявия цилиндър. Откакто пътувах с асансьора, не съм видял нито едно птицеподобно. Очевидно тези два вида живеят разделено. Но не съвсем. Защото и двата вида използват манните дини… Това ли е връзката помежду им?
Двойка мирмикотки скочиха в стаята, оставиха пред него грижливо нарязана манна диня и чаша вода, а после изчезнаха. Ричард бе и гладен, и жаден. Няколко секунди след като бе привършил със закуската, двойката създания се завърна. С помощта на дланите на предните си крака мирмикотките му направиха знак да стане. Гледаше ги съсредоточено. Тези същите ли донесоха манните дини и водата? Прехвърли наум всички мирмикотки, които бе видял до този момент, включително и онези, с които се размина, когато се качваше с ескалатора. Не можеше да се сети за нито една отличителна или характерна черта, която да различава индивидите помежду им. Всички ли изглеждат еднакви? Тогава как се разпознават една друга?
Мирмикотките го изведоха в коридора и се втурнаха надясно по коридора. Страхотно — рече си Ричард и се завтече след тях, след като няколко минути се наслаждаваше на стойката им. Те сигурно си мислят, че всички човешки същества са атлети. На четиридесет метра пред него една от мирмикотките се спря. Не се извърна, но Ричард разбираше, че го наблюдава, защото и двете очни стълбчета бяха прегънати и сочеха към него.
— Идвам — извика той. — Но не мога да тичам толкова бързо.