На петото пано миниатюрна главичка с две млечни овални очи, зачатъци на стълбчета и малко кръгло отверстие под очите, си пробиваше път навън от динята. Шестата структура, която показваше млада мирмикотка, същата като онези, които бе видял по-рано този ден, потвърди подозрението, което се бе зародило у него, докато следваше украсата. Всемогъщи Боже, в това няма никакъв смисъл. Птицеподобните ядат дините… Ами че мирмикотките дори и мен нахраниха с тях… Какво всъщност става?
Ричард бе толкова удивен от своето разкритие (и толкова изморен от цялото тичане по време на обиколката), че седна на пода пред скулптурата на младата мирмикотка. Опита се да проумее отношенията между птицеподобните и мирмикотките. Макар да знаеше, че видовете често живеят заедно, за да подобрят шансовете си за оцеляване, той не можеше да цитира пример за подобна симбиоза на Земята. Как бе възможно един вид да остане дружелюбен към друг, когато яйцата му са единствената храна за този друг вид? Ричард заключи, че това, което би считал за фундаментални биологични принципи, е неприложимо за птицеподобните и мирмикотките.
Докато Ричард премисляше странните новости, които бе научил, около него се събра група мирмикотки. Всички те му правеха знаци да се изправи. Минута по-късно той вече ги следваше по виещата се пътека, която водеше към срещуположната страна на помещението и полегато се спускаше към специалната крипта в подземието на катедралата.
За първи път откакто Ричард бе влязъл в тази обител, осветлението бе мъжделиво. Мирмикотките около него се движеха бавно, едва ли не с благоговение. Вървяха по широк коридор със сводест таван. В другия му край се намираше двукрила врата, която се отваряше към просторно помещение, изпълнено с мека бяла материя. От разстояние тя изглеждаше като памук и въпреки че бе плътно струпана, повечето от отделните нишки, които я съставяха, бяха изключително тънки. Тук-таме при събирането на влакната се образуваха туфи или ганглии, които бяха пръснати из целия обем на бялата материя, без да се подчиняват на някаква закономерност.
Ричард и мирмикотките се спряха в преддверието, на около метър от мястото, където започваше бялата материя. Меката й мрежа се простираше във всички посоки, докъдето, стигаше окото. Докато Ричард изучаваше сложната плетеница, елементите на материята започнаха много бавно да се движат, оформяйки алея, която се явяваше продължение на преддверието и прохода. Жива е — помисли си Ричард. Сърцето му препускаше при вида на всичко това.
Пет минути по-късно се бе оформила достатъчно широка алея, така че един човек да мине по нея и да навлезе на десет метра навътре в материята. Заобикалящите го мирмикотки до една сочеха памучната паяжина. Ричард заклати глава. Съжалявам, приятелчета — искаше да каже, — но в създалата се ситуация има нещо, което не ми се нрави. Така че пропускам тази част от обиколката, ако нямате нищо против.
Мирмикотките продължаваха да сочат натам. Ричард нямаше избор и го знаеше. Какво ще ми направи? — запита се, когато пристъпи напред. — Ще ме изяде ли? Затова ли беше всичко? Няма никаква логика.
Той се извърна. Мирмикотките не бяха помръднали. Ричард пое дълбоко дъх и измина десетте метра до мястото, където можеше да се пресегне и да докосне един от странните ганглии на живата мрежа. Докато внимателно изучаваше ганглийна, материята около него започна да се движи отново. Ричард мигом се обърна и видя, че алеята се затваря. Силно разтревожен, той се опита да побегне назад към коридора, но това бе напразно губене на сили. Мрежата го хвана в капан и той се предаде, готов да приеме каквото и да му се случи.
Докато паяжината го обвиваше, стоеше без да помръдне.
Миниатюрните елементи, наподобяващи влакънца, бяха дебели около милиметър. Бавно и методично те покриваха тялото му. Чакай, чакай. Ще ме задушиш! Но странно, макар стотиците нишки да бяха вече обвили главата и лицето му, той не изпитваше никакво затруднение с дишането.
Преди ръцете му окончателно да се обездвижат Ричард се опита да измъкне един от мъничките елементи. Това бе почти непосилна задача. Влакънцата едновременно го обхващаха и се вмъкваха под кожата му. След много дърпане той най-сетне успя да освободи един малък участък от предмишницата си от белите нишки, но оттам взе да сълзи кръв. Ричард огледа тялото си и пресметна, че сигурно над милион частици от живата мрежа вече са навлезли под епидермиса на тялото му. Изтръпна при тази мисъл.