Той нарастваше много бавно. Ганглиите вече се бяха преместили на нови позиции, като всеки път повтаряха същата сферична конфигурация; внезапно Ричард осъзна, че растящият в присадката предмет е манна диня. Беше поразен. Не можеше да си представи как изчезналата мирмикотка може да е оставила яйца, за чието развитие бе необходимо толкова дълго време. И тогава те трябва да са били само няколко клетки. Ситни, ситни ембриони, зародили се по някакъв начин тук…
Прекъсна разсъжденията си, когато забеляза, че новите манни дини се развиват почти на двадесет метра от мястото, където мирмикотката бе превърната в пашкул. Значи тази паяжина е преместила яйцата? И после ги е пазила седмици наред?
Логическата половина на разума му започна да отхвърля хипотезата, че мирмикотката е оставила някакви яйца. Бавно започна да търси алтернативно обяснение — наблюдаваният процес е пример за биология, много по-сложна от тази, която се срещаше на Земята. Ами ако манните дини, мирмикотките и тази присадена паяжина са пример за един сложен вид?
Стреснат от рационалността на това съвсем просто обяснение, Ричард прекара два продължителни периода на бодърстване премисляйки всичко, което бе видял във втората обител. Докато наблюдаваше как от другата страна на празнината четирите манни дини нарастват, той си представи цикъл от метаморфози, в които те дават начало на мирмикотките. Те на свой ред идват да умрат и да добавят нова материя към присадената мрежа, която след това снася яйца на манни дини и процесът започва отново. Нищо от събитията, на които бе станал свидетел, не противоречеше на това обяснение. Но мозъкът на Ричард се пръскаше от хиляди въпроси — КАК се осъществява този сложен комплекс от метаморфози, и преди всичко ЗАЩО тези метаморфози бяха развили едно толкова сложно същество.
Повечето от академичните познания на Ричард бяха в областта, която той гордо назоваваше „точни науки“. Математиката и физиката бяха основните предмети в неговото обучение. Докато се мъчеше да разбере вероятния жизнен цикъл на съществото, в което живееше от много седмици, Ричард остана смаян от своята неосведоменост. Искаше му се да бе учил повече биология. Защото как бих могъл да им помогна? Нямам и най-малката представа откъде да започна!
Много по-късно Ричард щеше да си задава въпроса дали пък във времето на неговия престой тук присадката не само че четеше паметта му, но знаеше също и как да тълкува мислите му?
Няколко дни по-късно при него дойдоха посетители. Отново между мястото, на което се намираше и първоначалния вход в присадката се образува алея. Четири идентични мирмикотки тръгнаха по нея и направиха знак на Ричард да ги последва. Носеха дрехите му. Когато понечи да се помръдне, неговият чуждоземен домакин не се опита да го възпре. Краката му се сгъваха, но след като се облече, Ричард успя да последва мирмикотките обратно в коридора и в дълбините на кафявия цилиндър.
Виждаше се, че просторното помещение наскоро е преустроено. Внушителните Стенописи все още не бяха завършени. Докато мирмикотката-учител акцентираше важните моменти в рисунките, художниците продължаваха работата си по останалата част от стенописите. По време на първите уроци понякога в помещението се събираха до десетина същества, които скицираха или оцветяваха рисунките в другата част.
Едно-единствено посещение в стаята със стенописите бе достатъчно за Ричард, за да го убеди в тяхното предназначение. Всичко това бе създадено, за да му поднесат информация как да помогне на чуждоземния вид да оцелее. Очевидно извънземните бяха наясно, че ще бъдат завладени и унищожени от човеците. Стенописите в това помещение бяха техният опит да предоставят на Ричард информация, която може би щеше да му е нужна, за да ги спаси. Но щеше ли да успее да вникне във всичко?
И това произведение на изкуството бе великолепно. От време на време Ричард потискаше активността на лявата си мозъчна половина, която се опитваше да разгадае посланието на рисунките, така че дясното му полукълбо да може да оцени по достойнство таланта на художниците-мирмикотки. Съществата творяха изправени — задните две крачета на пода, а с предните четири работеха едновременно, скицирайки или оцветявайки. Разговаряха помежду си, очевидно си задаваха въпроси, но в никакъв случай не вдигаха толкова шум, че да пречат на Ричард.