Докато изучаваше фреските, Ричард се усмихна. Значи Цилиндричното море и Ню Йорк са все още тук. Припомни си какво бе казал Орелът за ненужните промени из РАМА. Това означава, че може би и Бялата стая също е тук.
Имаше още много допълнителни рисунки, които заобикаляха основната поредица картини, изобразяващи бягството на Ричард. Някои от тях даваха допълнителни сведения за чуждоземните растения и животни в зеления район, други инструктираха с точност как да се управлява подводницата. Когато Ричард се опита да пренесе на малкия портативен компютър от Нютон онази част от информацията, която считаше за най-важна, неговият учител внезапно стана нетърпелив. Ричард се запита дали кризисната обстановка не се е влошила още повече.
На следващия ден, след продължителен сън, Ричард получи торбата си и бе въведен от своите домакини в помещението с бялата присадка. Четирите манни дини, чийто растеж бе наблюдавал преди две седмици, вече бяха извадени от мрежата; нагласиха ги в торбата му. Те бяха доста тежки. По негова преценка тежаха общо двадесет килограма. После една от мирмикотките използва инструмент, наподобяващ голяма ножица, за да отреже от присадката едно цилиндрично парче, съдържащо четири ганглии и техните влакна. Този материал бе поставен в сребърна тръба и мушнат в един от по-малките странични джобове. Яйцата на птицеподобните бяха натъкмени последни.
Ричард си пое дълбоко дъх. Това трябва да е сбогуване — мина му през ума, когато една от мирмикотките посочи коридора. По някаква причина се сети за твърдението на Най Уатанабе, че тайванският поздрав wai — лек поклон с допрени една до друга пред гърдите длани — е универсален израз на уважение. Усмихвайки се вътрешно Ричард направи един wai в посока на петте мирмикотки, които го заобикаляха. За негово удивление всяка една от тях събра предните две двойки крачка пред коремчето си и направи също лек поклон.
Дълбоко подземие на кафявия цилиндър бе явно ненаселено. След като напуснаха помещението с присадката, Ричард и неговия водач минаха покрай много други мирмикотки, особено докато се намираха в близост с преддверието, но след като се отправиха към подземието по наклонената рампа, не срещнаха жива душа.
Водачът на Ричард изпрати пред тях едно многокрако. То се спусна по последния тесен участък на тунела и изскочи навън в зеления район през арковидния авариен изход. Когато се завърна, няколко секунди остана на главата на мирмикотката и след това скочи на пода. Водачът кимна на Ричард да продължи.
Отвън, в зеления район, Ричард бе посрещнат от две едри птицеподобни, които тутакси излетяха. Едното от тях имаше на крилото си отблъскващ белег, сякаш бе брулено с дъжд от куршуми. Ричард се озова в средно гъста гора, а заобикалящите го дървета бяха с височина от три или четири метра. Макар че не бе твърде светло, той без много усилия откри пътеката и последва птицеподобните, които летяха над него. От време на време се чуваше далечна, рядка стрелба.
Първите петнадесет минути изтекоха без произшествия. Гората се разреди. Ричард тъкмо бе изчислил, че след около десетина минути трябва да стигне до брега на рова, където щеше да го чака подводницата, когато без всякакво предупреждение на около стотина метра от него се разнесе стрелба. Едно от водещите птицеподобни се сгромоляса на земята. Другото изчезна. Ричард се скри в един по-гъсто обрасъл участък тъкмо когато войниците се приближиха в неговата посока.
— Два пръстена, със сигурност — рече единият. — Може би дори три… С тях за тази седмица стават общо двадесет.
— Дявол го взел, човече, не беше никак спортсменско. Не би трябвало да се зачита. Проклетата птица дори не знаеше, че си тук.
— Това си е неин проблем, а не мой. Все пак ще броя и нейните пръстени. А, ето я… По дяволите, само два са.
Мъжете бяха само на петнадесет метра от Рихард. Повече от пет минути той не помръдна, не смееше дори да диша. Междувременно войниците останаха в съседство с трупа на птицеподобното. Пушеха и разговаряха за войната.