— Добре, идете да си играете — рече и сгъна картата. Галилео и Кеплер сложиха дебелите якета, взеха една топка и се втурнаха през вратата навън. Само след секунди бяха заети до гуша с футболен мач за двама. О, Кенджи — замисли се Най, докато наблюдаваше момчетата от преддверието. — Колко им липсваш. Няма начин един родител да бъде едновременно майка и баща.
Както винаги Най бе започнала урока по география с напомнянето, че всички колонисти от Ню Идън първоначално са дошли от планетата Земя. После тя показа на момчетата карта на света от родната планета. Най-напред разгледа общата теория за континентите и океаните, после посочи Япония, родината на баща им. Това занимание предизвика у нея носталгия и чувство за самота.
Може би тези уроци изобщо не са за вас — мислеше си тя, като продължаваше да следи с поглед футболния мач под мъжделивото улично осветление на Авалон. Галилео дриблираше край Кеплер и заби въображаем гол. Може би са за мен.
По улицата към тях приближаваше Епонин. Тя вдигна топката и я метна към момчетата. Най се усмихна на приятелката си.
— Толкова се радвам да те видя. Без съмнение днес само това ме кара да съм щастлива…
Какво има, Най? Да не би животът в Авалон да те притиска? Е, днес поне е неделя. Не си на работа във фабриката за оръжие и момчетата са при теб, а не в центъра.
Двете жени влязоха вътре.
— А и условията, при които живееш, не могат да бъдат причина за отчаяние, нали — Епонин обхвана с жест стаята. — Та ти разполагаш с ПРОСТОРНА стая за вас тримата, с половин тоалетна и баня, която споделяш с още пет семейства. Какво повече искаш?
Най се разсмя и, прегърна Епонин.
— Ти страшно ми помагаш.
— Мамо, мамо — миг по-късно Кеплер стоеше на входа. — Ела бързо. Той пак е тук… И говори с Галилео.
Най и Епонин се върнаха до вратата. Мъж със силно обезобразено лице бе коленичил в прахта до Галилео. Момчето бе видимо изплашено. Човекът държеше в облечената с ръкавица ръка парче хартия. На него много внимателно бе нарисувано голямо човешко лице с дълга коса и брада.
— Познаваш това лице, нали? — настояваше мъжът. — Това е господин Ричард Уейкфийлд, нали?
Най и Епонин предпазливо се приближиха до мъжа.
— Нали ти казахме предишния път — обади се строго Най — да не безпокоиш повече момчетата. Върви си в клиниката или ще извикам полицията.
Очите на мъжа бяха диви.
— Видях го отново миналата нощ. Приличаше на Исус, но така или иначе беше Ричард Уейкфийлд. Понечих да стрелям по него и те ме нападнаха. Бяха пет. Разкъсаха лицето ми…
Човекът започна да плаче.
Един санитар дотърча по улицата. Сграбчи мъжа.
— Видях го — викаше мъжът, докато го отвеждаха. — Сигурен съм. Повярвайте ми.
Галилео плачеше. Най приклекна да успокои сина си.
— Мамо — попита момчето, — вярваш ли, че той наистина е видял господин Уейкфийлд?
— Не зная — отвърна тя и погледна Епонин. — Но сред нас има такива, на които им се иска да вярват.
Най-сетне момчетата заспаха в леглата си в ъгъла. Най и Епонин се настаниха една до друга в два стола.
— Носят се слухове, че е много болна — рече тихо Епонин.
— Почти не я хранят. Подлагат я на всевъзможни мъчения.
— Никол никога няма да се предаде — отвърна гордо Най. — Иска ми се и аз да имам нейната сила и смелост.
— Повече от шест месеца не са разрешавали свиждане нито на Ели, нито на Робърт… Никол дори не знае, че има внучка.
— Миналата седмица Ели ми каза, че е попълнила молба до Накамура за посещение при майка си — рече Най. — Тревожа се за Ели. Тя продължава да се бори много, много упорито.
Епонин се усмихна.
— Ели е чудесна, нищо че е толкова наивна. Твърди, че ако спазва всички закони на колонията, Накамура ще я остави на мира.
— Нищо чудно… особено като си помисля, че тя все още вярва, че баща й е жив. Разговаря с всеки един от войниците, които твърдят, че са видели Ричард след изчезването му.
— Всички тези приказки за Ричард й вдъхват надежда. От време на време всички ние изпитваме потребност от малко надежда…
За известно време разговорът се прекъсна.