— Ами ти, Епонин? Позволяваш ли си…?
— Не — прекъсна я Епонин. — Аз съм винаги честна към себе си… Скоро ще умра, просто не зная кога… Освен това, защо трябва да се боря за живот? Тук в Авалон условията са много по-лоши дори от тези в изолационния лагер в Бурже. Ако не бяха малкото деца в училището…
Най и Епонин чуха шума пред вратата едновременно. И двете застинаха. Ако техният разговор е бил записан от някой патрулиращ биот на Накамура…
Вратата рязко се отвори. Двете жени подскочиха. В стаята пристъпи ухиленият Макс Пъкет.
— Арестувани сте за бунтарски приказки…
Макс носеше голям дървен сандък. Двете жени му помогнаха да го сложи в ъгъла. Макс свали дебелото яке.
— Съжалявам, че ви се натрисам толкова късно, дами, но не мога да направя нищо друго.
— Ново снабдяване с храна за войските? — попита тихо Най.
Посочи към спящите близнаци.
Макс кимна.
— Крал Джап — продължи той, но много по-тихо, — винаги ми напомня, че армията воюва със стомаха си.
— Това е било сентенция на Наполеон — Епонин изгледа Макс със саркастична усмивка. — Предполагам, че вие в Арканзас не сте и чували за него.
— Вярно — отвърна Макс. — Прекрасната учителка е в страхотно настроение тази вечер. — Измъкна от джоба на ризата си неразпечатан пакет цигари. — Може би тогава ще трябва да си задържа подаръка.
Епонин се разсмя и скочи да грабне цигарите. След кратка борба на шега Макс се предаде.
— Благодарности, Макс — изрече без преструвки Епонин. — На нас тук не ни разрешават много удоволствия.
— Я чакай малко — рече Макс, все още усмихнат, — не съм дошъл чак дотук да те слушам как се само съжаля ваш. Отбих се в Авалон, за да се насладя на хубавото ти личице… Ако възнамеряваш да се мръщиш толкова, просто ще си взема царевицата и доматите…
— Царевица и домати! — възкликнаха в един глас Най и Епонин. Двете жени се втурнаха към сандъка в ъгъла на стаята. — Децата не са хапвали нищо прясно от месеци наред — рече възбудено Най, докато Макс го отваряше с един железен лост.
— Бъдете много, много предпазливи — продължи вече сериозно той. — Знаете, че това, което правя, е абсолютно незаконно. Прясната храна не стига за войската и за правителството. Но реших, че вие заслужавате нещо повече от червясал ориз.
Епонин прегърна Макс.
— Благодаря.
— Момчетата и аз сме ти много задължени, Макс — рече и Най. — Не зная как ще ти се отплатим.
— Ще измисля нещо.
Двете жени се върнаха на столовете, а Макс седна на пода между тях.
— Между другото, във втория модул се натъкнах на Патрик О’Туул… Помоли ме да поздравя и двете ви.
— Как е той? — попита Епонин.
— Бих казал разстроен. Когато получи повиквателната, се остави Кати да го убеди да се яви. Сигурен съм, че това никога нямаше да се случи, ако Никол или Ричард бяха говорили поне веднъж с него. Според мен сега вече разбира, че е направил грешка. Не казва нищо, но мога да усетя, че се чувства нещастен. Заради Никол Накамура постоянно го държи на първа линия.
— Не свърши ли вече тази война? — запита Епонин.
— Така мисля. Но не е ясно дали крал Джап ще иска да свърши. От това, което ми разказаха войниците, разбирам, че вече срещат много малко съпротива. Отдават се предимно на пиене.
— Носи се слух, че в цилиндъра живее още един разумен вид, нещо съвсем различно от птицеподобните — приведе се напред Най.
— Знае ли вече човек на какво да вярва? Телевизията и пресата съобщават това, което Накамура им нареди. И всеки го знае. Постоянно се носят хиляди слухове… Самият аз се сблъсках с някои чудновати растения и животни в другия модул, така че нищо няма да ме учуди — разсмя се Макс.
Най прикри една прозявка.
— По-добре да вървя — изправи се Макс — и да оставя домакинята да си ляга — погледна към Епонин. — Искаш ли някой да те изпрати?
— Зависи кой е този някой — отвърна тя с усмивка.
Няколко минути по-късно Епонин и Макс стигнаха до миниатюрната хижа в една от страничните улици на Авалон. Макс пусна цигарата, която пушеха подред и я стъпка в мръсотията.
— Би ли желала някой… — започна той.
— Да, Макс, разбира се, че бих желала — отвърна Епонин с въздишка. — И ако изобщо се предвиждаше да има някой, това щеше да бъдеш ти. — Погледна го право в очите. — Но ако споделиш постелята ми дори един-единствен път, аз ще си пожелая още. А ако по някое злощастно стечение на обстоятелствата, без значение колко сме предпазливи, някога ти се окажеш РВ-41 положителен, аз никога няма да си го простя.