Епонин се притисна към него за да скрие сълзите.
— Благодаря ти за всичко. Ти си добър човек, Макс Пъкет, може би единственият останал в този побеснял свят.
Епонин се намираше в един парижки музей, заобиколена от стотици шедьоври. Голяма група туристи обхождаше музея. Прекараха общо четиридесет и пет секунди в разглеждане на пет великолепни творби на Реноар и Моне.
— Спрете — викаше им насън Епонин, — не е възможно да сте ги разгледали.
Чукането на вратата прогони съня.
— Ние сме, Епонин — чу тя гласа на Ели. — Ако сме подранили много, ще наминем по-късно, преди да тръгнеш за училище. Робърт го е страх да не затънем в работа до гуша в психиатричното отделение и после не можем да се измъкнем.
— Минутка само… идвам — Епонин се пресегна и грабна халата, преметнат на единствения стол в помещението.
Отвори на приятелите си. Ели бе в сестринската униформа, а в специална раничка на гърба й спеше малката Никол. Бебето бе предвидливо увито в памук, за да го предпазят от студа.
— Удобно ли е да влезем?
— Разбира се — отвърна Епонин. — Съжалявам. Сигурно не съм ви чула…
— Времето изобщо не е за посещения — рече Ели, — но при толкова много работа в болницата, ако не дойдем рано сутринта, никога няма да намерим време.
— Как се чувстваш? — запита доктор Търнър няколко секунди по-късно. Държеше скенера пред Епонин и по монитора на портативния компютър вече се появяваха данни.
— Леко изморена. Но може да е просто от нерви. Откакто преди два месеца ми каза, че сърцето ми започва да дава признаци на заболяване, поне веднъж на ден си въобразявам, че правя инфаркт.
По време на прегледа Ели манипулираше с клавиатурата, която бе свързана с монитора. Провери дали най-важната информация е записана в компютъра. Епонин изви шия да види екрана.
— Как работи новата система, Робърт?
— Провалихме се при някои от тестовете. Ед Станфорд твърди, че това е нормално при незадоволителните изпитания… И все още не разполагаме с добра програма за обработка на данните. Но като цяло сме много доволни.
— Това бе истинско спасение, Епонин — обади се Ели, без да отмества поглед от клавиатурата. — Ако нямахме тази система, при ограничените средства с които разполагаме и с толкова ранени във войната… нямаше да е възможно да водим редовно болничните досиета на РВ-41.
— Щеше ми се само да можехме да използваме по-голяма част от оригиналната експертна система на Никол — намеси се Робърт Търнър. — Не знаех, че тя е такъв специалист по международните мониторни системи — докторът видя нещо необичайно в едно от изображенията, което се появи на екрана. — Отпечатай един екземпляр от това, скъпа. Искам да го покажа на Ед.
— Чувала ли си нещо ново за майка ти? — запита към края на изследването Епонин.
— Преди две вечери видяхме Кати — Отговорът на Ели доста позакъсня. — Беше тежка вечер. Идваше с предложение за нова „сделка“ от Накамура и Макмилън, която желаеше да… обсъдим… — гласът й изтъня. — Както и да е, Кати твърди, че със сигурност ще има процес преди Деня на Заселването.
— Виждала ли си Никол?
— Не — отвърна Ели. — Доколкото знаем, никой не я е виждал. Гарсия й носи храната, а ежемесечните прегледи се извършват от Тиасо.
Бебето Никол се размърда и замрънка. Епонин се пресегна й докосна онази част от бузката, която бе изложена на въздуха.
— Толкова е мека — в същия момент момиченцето отвори очи и заплака.
— Имам ли време да я накърмя, Робърт?
Доктор Търнър погледна часовника си.
— Добре. Тук почти свършихме… Уилма Марголин и Бил Такър са на съседната пряка. Ще ги посетя сам и после ще се върна, става ли?
— Ще се оправиш ли без мен?
— Трудно — гласът му бе изпълнен с горчивина. — Особено с бедния Такър.
— Бил Такър умира бавно — обясни Ели. — Сам е и има силни болки. Но откак правителството забрани евтаназията, не можем да му помогнем с нищо.
— При теб няма нови данни за нарастване на атрофичния участък — обърна се към Епонин доктор Търнър. — И това е нещо.
Тя не го чу. Умът й рисуваше картината на нейната бавна и мъчителна смърт. Няма да позволя да ми се случи същото. Никога. В мига, в който вече не мога… Макс ще ми донесе пистолет.