— Съжалявам, Робърт. Май още не съм се разсънила. Какво каза?
— Нямаш влошаване — Робърт я целуна по бузата и се отправи към вратата. — Ще се върна след около двадесет минути.
— Изглежда много изморен — отбеляза Епонин, когато той излезе.
— Така е. Продължава да работи, без да спира… А когато не работи, постоянно се тревожи — Ели седеше на мръсния под, облегнала гръб в стената на колибата. Никол бе сгушена в ръцете й, сучеше и от време на време гукаше.
— Изглежда приятно — отбеляза Епонин, като кимна с глава към бебето.
— Никога не съм преживявала нещо подобно. Удоволствието е неописуемо.
Не е за мен — изрече вътрешният глас на Епонин. — Не и сега. Всъщност никога. За един безкрайно кратък миг Епонин си припомни онази страстна нощ, когато едва не каза „да“ на Макс Пъкет. Дълбоко в нея се надигна горчивина. Опита се да я потисне.
— Вчера с Бенджи си направихме една хубава разходка тя промени темата.
— Сигурно ще ми разкаже днес. Той обожава неделните разходки с теб. Само това му е останало, като изключим моите периодични посещения… Знаеш, че съм ти много задължена.
— Няма защо. Харесвам Бенджи. А и аз изпитвам нужда да усещам, че съм необходима някому, ако разбираш какво искам да кажа… Всъщност Бенджи се приспособи много добре. Не се оплаква толкова, колкото останалите 41, а с назначените на работа в оръжейната фабрика не може да става и сравнение.
— Той крие болката си — отвърна Ели. — Бенджи е много по-умен, отколкото си мислят някои… В действителност той мрази клиниката, но знае, че не може да се грижи сам за себе си. И не желае да тежи никому…
Неочаквано очите на Ели се изпълниха със сълзи и тялото й леко потрепери. Бебето Никол спря да суче и се втренчи в майка си.
— Добре ли си? — запита Епонин.
Ели кимна утвърдително и избърса очи с малката памучна кърпичка, която държеше до гърдата, за да попива капките. Никол започна да суче отново.
— Страданието не може да се наблюдава с безразличие — каза Ели. — Безсмисленото страдание просто разкъсва сърцето.
Пазачът внимателно прегледа личните им карти и после ги подаде на мъжа, който седеше край компютърния блок. Той въведе данните и върна документите на охраната.
— Защо този човек всеки ден изучава така подробно снимките ни? — запита Ели, когато вече не можеха да бъдат чути. — През изтеклия месец лично той ни е пускал през контролния пост поне десет пъти.
Вървяха по алеята, свързваща входа на модула с Позитано.
— Такава му е работата — отвърна Робърт, — и му е приятно да се чувства важен. Ако всеки път не изпълнява тази церемония, ние можем да забравим каква власт има над нас.
— Всичко минаваше много по-гладко, когато биотите контролираха входа.
— Тези, които все още функционират, са жизненоважни за хода на войната… Освен това Накамура се опасява, че ще се появи призракът на Ричард Уейкфийлд и по някакъв начин ще измами биотите.
Няколко секунди вървяха, без да говорят.
— Ти не вярваш, че баща ми е жив, нали, скъпи?
— Да — отвърна Робърт след кратко колебание. Беше изненадан от прямотата на въпроса. — Но дори и да не мисля, че е жив, се надявам да е така.
Робърт и Ели най-накрая достигнаха покрайнините на Позитано. Няколко нови къщи в европейски стил се нижеха покрай алеята, която се спускаше плавно към центъра на селището.
— Между другото, Ели — започна Робърт, — като говорим за баща ти, се сетих, че искам да обсъдя нещо с теб… Спомняш ли си онзи проект, за който ти разказвах, проекта по който работи Ед Станфорд?
Ели поклати отрицателно глава.
— Ед се опитва да класифицира и категоризира населението на колонията въз основа на генетичната информация. Той смята, че с подобна класификация може да посочи онези индивиди, за които съществува по-голяма вероятност да бъдат засегнати от някакво заболяване. Аз не съм напълно съгласен с този подход, изглежда ми малко пресилен и математически, а не толкова медицински, но и на Земята са извършвани паралелни проучвания, които показват, че хора с донякъде еднакъв геном притежават еднаква склонност към определени заболявания.
Ели се спря и погледна мъжа си изпитателно.
— Защо искаш да го обсъждаш с мен?