— Обичам те, Робърт, много, много силно. Но понякога не съм съгласна с теб.
9.
От светлината на единствения прозорец в килията по мръсната стена срещу леглото на Никол играеха сенки. Никол разбра, че е време да става. Надигна се от дървения нар, на който спеше. Прекоси помещението и изми лицето си в легена. Сетне въздъхна дълбоко и се опита да събере сили за още един ден.
Никол бе почти сигурна, че този затвор, където бе преместена преди около пет месеца, се намира някъде из земеделския район на Ню Идън, между Хаконе и Сан Мигел. Когато я докарваха, очите й бяха завързани. Но тя бързо си извади заключение, че се намира в селскостопанска област.
От време на време през капандурата с размер четиридесет на четиридесет долиташе миризма на животни. А и нощно време не се виждаше никаква отразена светлина.
Двата последни месеца бяха най-тежки — мислеше си Никол, докато изправена на пръсти изсипваше няколко грама ориз с подправки на външния прозрачен перваз. — Без разговори, без четене, без упражнения. Два пъти на ден ориз и вода.
Малката червена катеричка, която я посещаваше всеки ден, се появи. Никол я чуваше. Отстъпи навътре в килията, за да може да я зърне как яде ориза.
— Ти си единствената ми компания — изрече на глас. Катеричката престана да се храни и се ослуша, винаги нащрек за някаква грозяща опасност. — Но не разбираш нито дума от това, което ти приказвам.
Катеричката не се задържа дълго. Когато привърши порцията ориз, тя се оттегли и остави Никол сама. Няколко минути Никол остана загледана в прозореца, като се питаше какво ли е станало със семейството й.
Допреди шест месеца, когато процесът срещу нея за „противодържавна дейност“ бе отложен в последната минута за неопределено време, Никол имаше разрешение всяка седмица да приема по един посетител, който да остава един час. Въпреки че разговорите бяха надзиравани от пазач и въпреки забраната за каквото и да било обсъждане на политически и текущи събития, тя с нетърпение очакваше ежеседмичните си срещи с Ели или Патрик. Обикновено идваше Ели. От няколко много внимателно формулирани изказвания на двете си деца Никол бе заключила, че Патрик е въвлечен в някаква дейност, свързана с правителството, и е свободен за ограничени периоди от време.
Когато разбра, че Бенджи е бил въдворен и не му се разрешава да я посещава, Никол бе разгневена и потисната. Ели се опита да успокои майка си, че Бенджи е добре, като се имат предвид обстоятелствата. За Кати разговаряха много рядко. Нито Патрик, нито Ели знаеха как да обяснят на майка си, че тяхната по-голяма сестра не проявява желание да я посети.
По време на по-ранните визити бременността на Ели бе винаги една безопасна тема за разговор. Никол изпитваше вълнение от докосването до корема на дъщеря си и от разговорите за особените чувства на бъдещата майка. Ако Ели споменеше колко активно е бебето, Никол споделяше и сравняваше своите преживявания. („Когато бях бременна с Патрик — разказваше един път Никол, — никога не се изморявах. ТИ от своя страна беше кошмарът за всяка майка — винаги блъскаше посред нощ, когато исках да спя.“) Ако ли пък Ели не се чувстваше добре, Никол й предписваше храна и физически упражнения, които бяха помогнали на нея самата да преодолее подобни състояния.
Последното посещение на Ели бе два месеца преди очакваната поява на детето. Следващата седмица Никол бе преместена в новата килия и оттогава насам не бе виждала човешко същество. Немите биоти, които се грижеха за нея, никога не даваха признак, че чуват въпросите й. Веднъж в пристъп на ярост Никол се бе развикала на един Тиасо, който й помагаше за седмичната баня.
— Не разбираш ли? Миналата седмица дъщеря ми трябваше да роди дете, моето внуче. Искам Да знам дали са добре…
В предишната килия й бе позволено да чете по всяко време. Винаги, когато поискаше, от библиотеката й донасяха нови книги-дискове, така че времето между посещенията минаваше сравнително бързо. Беше препрочела почти всички исторически романи на баща си, а също и малко поезия, история и някои от най-интересните медицински книги. Беше особено впечатлена от сходството между своя живот и живота на героините от детството си — Жана Д’Арк и Елеонор Аквитанска. Никол черпеше сили от това, че нито една от другите две жени не се бе пречупила, независимо от трудния и продължителен затвор.
Веднага след преместването хуманоидът Гарсия, който се грижеше за нея на новото място, не й върна електронното четящо устройство. Никол си помисли, че просто е станала някаква грешка. Но след като го поиска няколко пъти, а то така и не се появяваше, тя осъзна, че й е отнета привилегията да чете.