Вечеряхме в един луксозен ресторант малко встрани от Шанз-Елизе. После отидохме на театър и гледахме трупа от чернокожи, които изпълняваха различни туземни танци от западните райони на Африка. След спектакъла ни пуснаха зад кулисите, където мама ме представи на една от танцьорките — висока, красива жена, с изключително тъмен цвят на кожата. Тя се оказа далечна мамина братовчедка от Брега на Слоновата кост.
Слушах разговора им на диалекта на племето Сенуфо, припомнях си това-онова от моята подготовка за Поро преди три години, и отново се удивлявах на това, колко по-изразително ставаше лицето на майка ми, когато се намираше сред хора от своя народ. Но макар и омаяна от вечерта, аз бях едва десетгодишна и бих предпочела един нормален рожден ден с всичките ми приятели от училище. Докато пътувахме с влака обратно към дома в предградието Шили — Мазарен, мама разбра, че съм разочарована. Не бъди тъжна, Никол, каза тя. Следващата година ще можеш да си поканиш гости. Баща ти и аз искахме да се възползваме от тази възможност отново да ти припомним другата половина от твоето наследство. Ти си френска поданица и си прекарала целия си живот във Франция, но част от тебе е чиста Сенуфо, с дълбоки корени в племенните обичаи на Западна Африка.
Припомних си danses ivoiriennes,3 изпълнени от мамината братовчедка и нейните другари. Представих си за миг как заедно с десетгодишната си дъщеря и аз влизам в един красив театър, но тогава измислицата изчезна. Около орбитата на Юпитер няма театри. Вероятно цялостната представа за театър никога няма да има истинско значение за дъщеря ми. Беше толкова смущаващо.
Част от сълзите ми тази сутрин бяха предизвикани от мисълта, че Симон никога няма да се запознае с дедите си. И обратно. В плетеницата на нейния живот те ще представляват митологични образи, познати единствено чрез фотографиите и видеото. Никога няма да изпита радостта да чуе удивителния глас на майка ми. И никога не ще види кротката, нежна любов в очите на баща ми.
След като мама умря, татко много се стараеше да превърне всеки един от рождените ми дни в нещо много специално. На дванадесетия ми рожден ден, след като току-що се бяхме преместили във вилата в Бовоа, татко и аз се разхождахме под сипещия се сняг из подкастрените и оформени градини на Шато дьо Виландри, Този ден той ми обеща, че ще бъде край мен винаги когато имам нужда от него. Вкопчих се по-здраво в ръката му, докато вървяхме покрай живия плет. И тогава плаках, след като му признах (а и на себе си) колко съм изплашена, че той също ще ме напусне. Приласка ме до гърдите си и ме целуна по челото. Никога не наруши обещанието си.
Единствено миналата година (време, което вече ми изглежда като друг човешки живот), моят рожден ден настъпи в ски-влак, веднага след пресичането на френската граница. В полунощ все още бях будна и преживявах отново обедната си среща с Хенри в дървената хижа откъм Вайсфлухьох. Когато той ме запита по заобиколен път дали не е баща на Женевиев, аз не му отговорих. Не бих му доставила това удоволствие.
Спомнях си как тогава във влака си мислех дали е честно да крия от дъщеря си факта, че баща й е крал на Англия? Дали моята гордост и себеуважение са достатъчни да ме оправдаят пред дъщеря ми, на която съм попречила да разбере, че е принцеса? Отново и отново премислях безрезултатно тези въпроси, отправила невиждащ взор в нощта, когато в моето спално купе като по поръчка се появи Женевиев. Честит рожден ден, мамо, усмихна се тя. Прегърна ме. Едва не й казах за баща й. Сигурна съм, че щях да го направя, ако знаех какво ще ми се случи на Нютоновата експедиция. Липсваш ми, Женевиев. Ще ми се да имах възможността за подобаващо сбогуване.
Спомените са нещо много особено. Тази сутрин в депресията пороят от спомени за минали рождени дни засили моето чувство за изолация и загуба. Сега, когато настроението ми е по-стабилно, същите тези спомени носят наслада. В този спомен вече не съм така ужасно тъжна, че Симон няма да може да преживее това, което е познато за мен. Нейните рождени дни ще бъдат различни от моите и единствени по рода си в нейния живот. Мое изключително предимство и задължение е да ги направя толкова незабравими и изпълнени с обич, колкото мога.
3.
26 май, 2201
Преди пет часа във вътрешността на Рама започнаха да се случват поредица необичайни събития. По това време бяхме седнали да вечеряме всички заедно, а вечерята ни се състоеше от печено говеждо, картофи и салата. (В усилията си да се накараме да повярваме, че ядем нещо вкусно, ние даваме кодови названия на всяка една от химическите комбинации, които получаваме от рамианите. Кодовите названия най-общо произлизат от вида осигурена храна: така нашето „говеждо печено“ е богато на белтъци, „картофите“ са предимно въглехидрати и т.н.) Тогава чухме съвсем ясно някакво изсвирване в далечината. Спряхме да се храним, после мъжете набързо се изкачиха нагоре, блъскайки се един друг. Когато свиренето продължи, аз грабнах Симон и някои от по-дебелите дрехи, увих бебето в множество одеяла и последвах Майкъл и Ричард горе на студа.