— Ще ви кажа какво ще направим. Ще извикаме ченговете!
Маркъс се разсмя:
— Синьодрешковците няма да си мръднат пръста. И на Националната гвардия да се обадиш, същата работа.
— Сигурно си прав — съгласи се Лео. — Но не е хубаво да ги оставяме да влязат вътре. Всички знаете историите за това място. Никой от вас ли няма чувството, че трябва да идем да ги спасим?
Маркъс се втренчи в земята. Джамал и Крис се спогледаха. Останалите се зазяпаха встрани.
— На никой не му се играе на герои? — подигра им се Лео. — На никой не му се ще да нахлуе там с трещящи оръжия?
Никой не му отговори.
Отекна нова серия изстрели. Заглъхна. Сънен, лаконичен вой на полицейска сирена поде някъде отдалеч.
— Е — каза Лео след кратка пауза, — няма нищо. На мен също не ми се ще. Не и в онази къща.
Той се обърна и се втренчи отново във въпросната сграда.
— Не и там.
3.
Сащисващият гигант изскочи във фоайето, а Кери и Ксавиър отстъпиха назад, като почти събориха Стефани, Брет и Хедър. Парчета от косата, скалпа и кръвта на Тайлър се стичаха от оръжието, което убиецът стискаше във възлестите си ръце — грубовато откъртено парче гранит с размера на диня. Камъкът бе прикрепен към парче желязна тръба. Двете заедно образуваха груб, но ефективен боен чук. Потресена, Кери се почуди как е възможно да се вдигне подобно нещо, да не говорим да го завъртиш. След това погледът ѝ се върна на нападателя им и всичките ѝ въпроси се изпариха.
Гигантът се изправи в пълния си ръст, вдигна чука, замахна с него пред себе си и изрева — дали от гняв или от смях, Кери не успя да проумее. Вероятно и от двете. Издигаше се значително над седемте фута4. Гърдите, раменете и краката му бяха подплатени с дебел пласт мускули. Кожата му бе с цвета на проволоне5 и покрита с големи кафяви брадавици и гноясали рани. От отворената му уста капеше кървава слюнка и се стичаше около венци, отдръпнали се назад от почернелите му, изпочупени зъби. Гигантът дишаше хриптящо и накъсано. Главата му беше плешива и деформирана. Взираше се злобно в младежите, а очите му бяха почти идеално обли, не овални. Зениците му бяха черни. Беше практически гол, облечен само в черни торби за боклук, придържани заедно от олюпено тиксо. Торбите шумоляха при всяко движение. Пенисът му — голям като всичко останало по него — подскачаше и се люлееше, щръкнал между найлоновите парчета. От тази гледка на Кери ѝ се догади. Нападателят не беше обрязан и кожичката изглеждаше възпалена. От разложения член на пода капеше гной. Но най-ужасна от всичко беше смрадта. Беше отвратителна — вкиснало мляко, смесено с изпражнения и пот. Носът на Кери пламна.
Всичко това се отпечата в съзнанието ѝ буквално за секунда, но това бе най-дългият миг в нейния живот. Времето сякаш бе спряло.
След това се юрна в галоп.
Грамаданът я шамароса с опакото на ръката си и Кери загуби равновесие. Блъсна се в отсрещната стена и се смъкна на пода. Плю кръв и мерна с поглед изтърваната си запалка. Без да се замисля, посегна и я грабна. Лудият се разсмя. Кери се помъчи да се изправи на крака, но се подхлъзна в разливащата се локва от кръвта на Тайлър.
Нападателят им се разсмя отново. С другата си ръка завъртя чука. Кери гледаше и се присви, когато Ксавиър се изплъзна под удара, спасявайки се на косъм от размазване на гръдния кош.
Петимата младежи се разпръснаха. Хедър с писъци се втурна към края на коридора и отвори една от вратите, през която изчезна. Единствени следи от преминаването ѝ останаха кървавите стъпки, които се отпечатваха подире ѝ. Ксавиър извика след Хедър, но тя или не го чу, или не посмя да се обърне. Възползвайки се от това, че непознатият се занимаваше с Брет и Стефани, Ксавиър се приведе над Кери и ѝ подаде ръка. Тя се улови за него и се изправи на крака. Втурнаха се по коридора в сляпа паника, забравили за Стефани и Брет. Забравили за Тайлър. Забравили дори един за друг. Единствената мисъл, горяща в мозъците им, бе свързана с оцеляването.
Последваха алената следа на Хедър през отворената врата. Кери метна поглед през рамо и видя какво се случваше със Стефани, но краката ѝ продължиха да се движат.
Писъците на приятелите им заглъхнаха зад тях.
— Отвори се, мамка ти!
Хлипайки, Стефани дращеше по входната врата в опит да се измъкне отново навън. Блъскаше по заключената преграда с юмруци. Сълзи се стичаха по изцапаните ѝ с размазана спирала бузи. Бърбореше несвързано — смесени молитви и молби родителите ѝ да дойдат да я вземат.
Брет я задърпа за ръката:
— Стеф, хайде!
Тя го блъсна встрани.
Масивна сянка надвисна и над двама им и чукът изсвистя през въздуха. Цапардоса свития юмрук на Стефани с болезнено изхрущяване. Изпод каменното парче пръснаха кръв и плът. Момичето наддаде вой, втренчена в размазаното парче месо на мястото на китката ѝ. Нападателят отметна чука назад за нов удар и жертвата му се залюля безпомощно. Кръв бликаше от смазания ѝ крайник. Брет пристъпи да ѝ помогне, но преди да успее, гигантът завъртя отново чука си. Този път ударът размаза главата на Стефани.