Брет замръзна, безпомощен, с враснали в пода крака. Всички инстинкти за бягство го бяха напуснали. Взираше се в тялото на приятелката си, опитвайки се да проумее онова, което вижда. Сложете го зад шахматна дъска и всичко беше кристално ясно. Дайте му задача по тригонометрия и ще я реши. Тези неща имаха смисъл за него. Имаха логика и ред. Правила.
Тук обаче нямаше логика. Нито ред. Нямаше правила, които да може да види и разбере. Вместо това имаше някакво чудовище (понеже това не можеше да е мъж — не, умът му не желаеше да приеме, че това нещо е с човешки произход). То беше убило Тайлър. И сега беше…
Брет изпищя.
Нещо не беше наред с лицето на Стефани. Забеляза го, когато тя се смъкна на пода. Чертите ѝ бяха събрани една в друга. Очите ѝ, носът и устата — всички бяха твърде сближени. Устните ѝ — същите, които Брет бе целувал само преди час — бяха сплескани почти отвъд точката на разпознаване. Главата ѝ вече не беше обла. Вместо това приличаше на спихната топка за баскетбол. Върхът ѝ зееше спукан, а вътре в тази червена дупка имаше нещо, наподобяващо гънките на желирана лазаня.
„Мозъкът ѝ! — помисли си Брет. — О, Исусе, това е мозъкът ѝ!“
Направи гримаса заради надигащата се в гърлото му жлъчка. Пареше. Погледна нагоре към убиеца.
Гигантът се засмя за трети път — дрезгаво и тътнещо.
В този миг Брет се улови за онова, с което боравеше най-добре — логиката. Това тук не беше нищо повече от пъзел. Видеоигра от реалния живот. За да оцелее, се нуждаеше само да преодолее поставяните му задачи. Докато зловещият нападател вдигаше кървавото си оръжие, Брет прерови възможните вероятности. След това направи последното нещо, което се надяваше чудовището да очаква от него — втурна се покрай него и се метна в стаята, от която бе излязло то.
Тварта изрева, очевидно вбесена.
Въпреки че плачеше, Брет не успя да сдържи усмивката си.
„Не беше подготвен за това, нали, копеле?“
Затича се напреко през стаята. Пред него имаше още една врата. Тя водеше навътре в къщата. Брет се стрелна през нея без колебание и се хвърли навътре в мрака, без да се замисля накъде води той.
Стъпките на преследвача тътнеха зад гърба му, разтърсвайки дървения под.
Някъде отвъд стената, вероятно в друга стая, Кери се разпищя с пресекващ и треперлив глас.
Брет знаеше точно как се чувства тя.
4.
Светът на Кери се разпадаше пред очите ѝ. Тайлър беше мъртъв. Стефани беше мъртва.
Случват се гадости…
Стефани бе играла ролята на най-добрата ѝ приятелка още от детската градина. От първи до седми клас посещаваха едни и същи часове в католическото училище „Сейнт Мери“, след това и двете бяха преминали в държавното училище. Бяха се събирали да учат заедно. Бяха израсли заедно.
Дъхът на Кери заседна в гърлото ѝ, а Ксавиър я подканваше да бърза през мрака. Макар че зрението им се бе приспособило, единственият им източник на светлина беше мобилният телефон на Ксавиър, който той държеше отворен. Ръцете на Кери трепереха твърде силно, за да крепи запалката си. Чуваше носът на приятеля си да свирка при вдишване. Опита се да заговори, да му каже да забави ход, да го пита дали се е обадил на 911, но не успя да изкара и звук. Кери се потътри още няколко крачки напред и спря. Внезапно ѝ се зави свят. Зад очите ѝ се трупаше напрежение.
Затвори ги с надеждата болката да намалее.
Може би Стеф не беше мъртва. Може би беше все още жива. В крайна сметка, нали те с Ксавиър бяха избягали. Може би онова, което смяташе, че е видяла, в крайна сметка не се бе случило наистина.
Кери чу звука отново. Този ужасен звук, който чукът издава, когато…
Тайлър и Стеф…
Стеф и Тайлър…
Те и двамата със сигурност бяха мъртви. А тя не бе сторила нищо да им помогне. Вместо това беше избягала. Как беше възможно?
Тайлър беше отнел девствеността на Кери. Стеф беше онази, която изслуша подробностите след това, точно както и Кери бе предложила рамо няколко години по-рано, когато приятелката ѝ загуби своята девственост при далеч по-малко приятни обстоятелства. Стеф ѝ беше сестра във всички възможни отношения и сега беше мъртва.
Тайлър не ѝ беше просто интимен приятел. Беше целия ѝ свят. Вярно, напоследък отношенията им се бяха влошили. Доста се караха. Беше ѝ писнало от незрелостта му, започна да си мисли да го зареже. Но всички тези спорове и раздразнението — те бяха просто доказателство колко много се обичат всъщност. Човек не се кара с някой, за когото не му пука. А сега Тайлър го нямаше. Беше мъртъв. Лежеше на пода в предната част на къщата, изстиваше и се съсирваше, а кръвта му се смесваше с тази на Стеф.