Хедър поклати глава, разочарована от себе си. В момента инфекцията беше най-малкият ѝ проблем.
Вслуша се внимателно в очакване да чуе тежките, тътрузещи се стъпки на преследвача им, но странната къща бе тиха. Кой знае защо, покоят ѝ се стори по-притеснителен, отколкото ако беше чула писъци. Като по-малка, Хедър обичаше да играе на криеница с двамата си по-големи братя. Намираше си хубаво скривалище — в храсталаците пред къщата, в бараката за инструменти в градината, в мазето — и се свиваше там, но накрая братята ѝ спираха да я търсят и отиваха да играят видеоигри. Това я вбесяваше и играта свършваше с крясъци и опити да ги примами към скривалището ѝ. За един кратък миг Хедър си помисли дали да не кресне и сега — да се изправи и просто да извика: „Студено! Студено!“, като в игра на топло-студено.
Само дето единственото студено нещо в случая беше трупът на Тайлър.
За да сдържи нервния си смях, момичето прехапа долната си устна отвътре. Защо се случваше всичко това? Внезапно я обзе прилив на гняв към Тайлър. Мъртъв или не, той беше виновен. Непременно трябваше да отиде и да си вземе шибаните наркотици. Не можа да изчака друг удобен случай. Не, просто за пореден път прецака всичко, понеже беше задник. Какво изобщо виждаше Кери в него?
Хедър придърпа колене към гърдите си и ги прегърна, разтреперана в прилив на обзелата я след тази мисъл вина. Все пак Тайлър беше мъртъв, а за мъртвите не бива да се говори лошо, или поне майка ѝ така казваше.
Зачуди се дали да не извади мобилния си телефон и да се обади за помощ или поне да използва екранчето за осветление, но се притесняваше, че ако го направи, убиецът може да чуе цъкането на клавишите при набирането или да види светлината под вратата.
Мислите ѝ се върнаха към Ксавиър. Надяваше се той да е добре. Вместо да я последва, бе останал да помогне на Кери. Въпреки страховете си Хедър усети пробождане на ревност. Защо го беше направил? Ксавиър беше неин, не на Кери. Приятелят на Кери беше мъртъв. Нямаше нужда да убиват заради нея и любимия на Хедър!
Тя се залюля назад и нещо меко се опря в главата ѝ. Потискайки писъка си, девойката замахна с ръка. Напипа нещо лепкаво. Паяжина.
Зачуди се какво ли още има с нея тук в мрака.
Навън в коридора се чу изпукване на дъска от дюшемето. Хедър застина, затаила дъх.
Звукът не се повтори.
Момичето заби нокти в дланите си — до кръв. Почти не усети. Представяше си как убиецът дебне зад вратата, застинал неподвижен в коридора, вдигнал крак над скърцащата дъска — и я чака да излезе. Хедър бе настръхнала в очакване всеки момент да чуе ужасния му вик или огромният чук да разбие вратата.
Вместо това чу как някой започва да се смее — високо и трескаво, почти на ръба на плача.
Кери?
Звучеше досущ като нея.
Смехът се разнесе отново, последван от суров мъжки глас, който, въпреки че шепнеше, беше познат.
Кери и Ксавиър! Те трябваше да са. Хедър беше сигурна.
Тя скочи на крака и се запрепъва към вратата. Отвори я. Макар че в коридора беше тъмно, все пак беше по-светло, отколкото в стаята, в която се криеше, и в началото момичето не можа да види нищо. Преди очите ѝ да се приспособят, бе приветствана от писъци.
Брет затаи дъх и се запромъква по старото гнило дюшеме, опитвайки се да стъпва колкото се може по-леко. Беше загубил сметка на стаите, през които бе преминал в безпаметното си бягство, без да спира да проучва обстановката, просто опитвайки се да се отърве от преследвача си. Беше останал със смътното впечатление, че изоставената къща не е с разположението на нормалните домове. Имаше твърде много врати — някои от тях водеха в нищото, както той бързо научи за свое разочарование. Имаше коридори, които явно се връщаха към началото си и стаи, които нямаха никаква логична причина да съществуват. Баня с отоманка, облегната на едната рушаща се стена. Спалня с разпилени по пода натрошени порцеланови останки от тоалетна чиния. Може би най-странна беше липсата на прозорци. От външната страна на къщата Брет бе забелязал множество заковани с дъски прозорци — както на първия, така и на втория етаж. Но тук, вътре в изоставената сграда, прозорците до един липсваха. Някой беше построил стени върху касите им. Впечатление правеше и че в някои от стаите и коридорите имаше инсталирано самоделно осветление — груба поредица крушки, свързани с напукан кабел. Поне засега не бе намерил начин да ги включи.
Колкото и озадачаващ да беше архитектурният план на сградата, младежът се надяваше, че безредното му щуране из лабиринта на къщата щеше да обърка и убиеца по петите му.
Надникна предпазливо през отворената врата пред себе си и откри кухня. Провери набързо дали помещението е празно и се гмурна вътре, затваряйки вратата зад гърба си. Пантите изстенаха и в дланта му се посипаха люспици ръжда. Вратата нямаше ключалка, а самата дръжка подрънкваше хлабаво. Брет потърси ключа за лампите. Оказа се лепкав. Той с отвращение дръпна пръсти и се скара сам на себе си, задето е забравил, че в тази къща и бездруго няма ток. Беше пробвал ключовете за осветлението и в други стаи, никъде не работеха. Порови за мобилния си телефон, отвори го и използва бледата светлина на екрана. Ставаше поне за фенерче — не бе хващал сигнал, откакто влязоха в къщата.