— И накъде е тръгнал? — попита Пери.
— О, мамка му! — Лео се обърна и се втренчи в групата си. Беше се ококорил. — Към къщата!
Пери остави бирата си.
— Е, тогава трябва да са ченгетата!
— Да излезем навън да позяпаме! — предложи Джамал. — Може да видим някоя гнусотия!
Момчетата се надигнаха, но Лауанда вдигна ръка и им даде знак да седнат отново.
— Задръжте малко — каза тя. — Не знаем какво ще се случи. Ако има стрелба или нещо такова, тук сте в по-голяма безопасност!
Пери скочи на крака:
— Хубаво де, нека ходят да гледат! Няма какво да им стане, поне докато не идат чак до къщата!
„Освен това — помисли си той, — така ще ги махна от дома си по-бързо!“
Лауанда му се озъби. Пери отвърна на гримасата ѝ. Взираха се един в друг за момент, после той се предаде. Обърна се встрани с въздишка.
— Хайде, момчета! — подкани Лео и тръгна към вратата. — Вече отнехме твърде много от времето ви, г-жо Уоткинс! Време е да тръгваме. Благодаря, че ни позволихте да ползваме телефона!
— Момчета! — притеснена, Лауанда скочи от мястото си. — Наистина предпочитам да останете вътре!
Лео плъзна поглед от Пери към приятелите си и към Лауанда, а след това поклати глава.
— Няма нищо. Ще се оправим. Както каза г-н Уоткинс, няма кво да ни стане, ако се придържаме към тая част на улицата.
— Мамка му — промърмори Маркъс. — В този квартал може да ти стане нещо, все едно къде си. Копелетата се гърмят двайсчетри часа в денонощието!
Лауанда сложи ръце на кръста си, стисна устни и кимна на Пери.
— Върви с тях да чакаш навън!
Домакинът отвори уста да възрази, след това размисли. Беше виждал и преди това изражение на лицето на жена си. Ако ѝ се възпротивеше, щеше пак да спи на кушетката. Мразеше кушетката. Ебаваше се с бедрото му и с артрита му. Беше победен и си го знаеше. По-лошо — Лауанда също го знаеше. Той тръгна с увиснали рамене към вратата и последва тийнейджърите отвън на стълбището. Странният микробус тъкмо минаваше покрай къщата в края на улицата. Проследиха как светват светлините на стоповете, когато намали ход. След това шофьорът изключи фаровете. Миг по-късно возилото изчезна в тъмното. Луната бе закрита от облаци и в края на улицата се сгъсти мрак.
— Странна работа — промърмори Лео. — Какво, на майната си, е намислил?
Улицата бе притихнала. Пери не се чувстваше добре. Улицата никога не притихваше. Погледна към Лео и приятелите му и по стойките им позна, че покоят притеснява и тях.
От няколко пресечки разстояние отекнаха изстрели и всички се отпуснаха.
— Мислиш ли, че обикаля наоколо? — попита Маркъс. — Изучава обстановката, преди да отиде до вратата?
Пери сви рамене. Бусчето все още не се виждаше.
— Каквото и да прави — промърмори Лео — най-добре да се поразбърза. Те са вътре вече доста време!
Другите момчета замърмориха в съгласие. Пери кимна, но не отвърна. Личното му мнение беше, че за хлапетата вътре в къщата отдавна е твърде късно.
Положил една ръка на волана, Пол Синурия насочи бусчето към тротоара. В другата си ръка стискаше стиропорена чашка с вече хладко кафе, което беше купил от магазинче на отбивка по Пенсилвания Търнпайк. Беше го гарнирал с капка уиски „Джони Уокър Блек Лейбъл“, празната наполовина бутилка от което бе натикана под седалката му. С изключени фарове нямаше особено добра видимост — в близост до изоставената къща нямаше работещи улични лампи или други домове, а покривало дебели, пъплещи облаци скриваше почти пълната луна. Предната гума от страната на шофьора се удари в тротоара. Бусът се разтърси и завибрира, и след това отново се върна на пътя с подскок. Кафето плисна по слабините на Пол. Той с ругатня нагласи автоматичната скорост на „паркинг“. След това остави чашата в държача на таблото и порови из колата, докато намери торбичка от сандвичи със салфетка в нея. Избърса петносаните си панталони. Изглеждаше така, все едно се е напикал. Е, поне кафето не беше горещо.
По стереото на бусчето „Ню Аборшън“ на „Слипнот“ отстъпи на Джими Бъфет. Пол обичаше да казва на хората, че еклектичният му музикален вкус показва, че е човек на противоречията. Казваше, че е единственият червеев папагаляк8 в района. Но истината беше, че допреди няколко месеца не беше и чувал за „Слипнот“. Тогава в строителен обект, по който душеше, откри пълно с компактдискове куфарче. Всички бяха с хеви метъл — или с онова, което в днешно време минаваше за хеви метъл. Без дълги коси. Просто вокали, които звучаха все едно фронтмен на групата е Бисквитеното чудовище9. Беше продал повечето в една заложна къща, но си задържа дисковете на „Слипнот“. Харесваха му мелодиите им, а визията им му напомняше за KISS от едно време. Музиката им го зареждаше, преди да ограби някой парцел.
8
„Червеи“ (от англ.
9
Бисквитеното чудовище (