Но сега… Хедър се запита дали най-сетне не се е срещнала с истинския Ксавиър. Уверен. Водач.
Замисли за начина, по който той уби джуджето. Беше ѝ се сторил овладян — като човек, който изхвърля боклука или изпълнява някакво друго простичко, ежедневно задължение. Част от поведението му би могло навярно да бъде приписано на шока, но все пак беше малко притеснително. Макар да беше вярно, че дребосъкът вероятно щеше да ги убие, действията на Ксавиър бяха малко внезапни. Предварващи. Беше страшничко. И все пак присъствието му тук бе успокоително. Хедър знаеше, че противоположните ѝ емоции са лишени от смисъл, но не можеше да ги овладее.
А още по-страшното беше, че се възбужда от всичко това.
Не че някога би го признала на приятелите си. Дори и на Ксавиър. Какво щяха да си помислят за нея? Хедър не беше сигурна дори какво да мисли за самата себе си. Стеф и Тайлър бяха мъртви по-малко от час, а ето я нея, бяга от убийци през изоставена къща — и е възбудена.
Ксавиър пусна ръката ѝ и се отдалечи, прокрадвайки се по коридора и махвайки на тримата си приятели да останат по местата си. Хедър подъвка долната си устна, докато го наблюдаваше да се отдалечава. Чувстваше се зле. Макар да не се караха (беше невъзможно реално да се караш с Ксавиър, понеже той винаги я оставяше да прави каквото си реши), но през последните дни тя го беше пренебрегвала през повечето време, дори когато бяха заедно и се мотаеха с групата. Напоследък той бе започнал да говори за бъдещето, да я пита какво ги очаква занапред — всъщност да се пита дали изобщо очакват да са заедно. Тя искаше по-различни неща от него и, без значение колко пъти му го казваше, Ксавиър като че не разбираше. Беше ли правилно? Не. Дали тя се държеше като кучка? Да. Имаше ли значение? Не. Какъв беше смисълът, ако не можеше да бъде с човек, който иска да прави същите неща като нея?
Нищо от това нямаше и грам значение в момента. Не и на това място.
Исусе, помисли си Хедър, аз съм шибана каша. Уплашена съм. Успокоена съм. Чука ми се. И дори не знам къде на майната си съм!
Тя чу Кери да хълца. Обърна се и видя приятелката си да бърше очите си с ръкав. Брет се взираше в коридора в посоката, от която бяха дошли — стоеше на стража или се опитваше да осигури на Кери малко уединение. Или може би и двете. Хедър не беше сигурна. Тя обгърна другото момиче с ръце. Само за това се сещаше в момента. Кери изхълца, преглътна поредното стенание и я прегърна здраво. Горещият ѝ дъх лъхна във врата на Хедър.
— Шшшш. Всичко ще е наред. Ксавиър ще ни изведе оттук. Просто трябва да сме смели, ясно?
Кери кимна и изхълца отново. Хедър бавно я залюля напред-назад и загука успокоително, докато Кери не се отдръпна от нея и не се изправи отново.
— Съжалявам — каза момичето и си избърса носа. — Просто… като ви видях с Ксавиър заедно… и се сетих за Тайлър…
Хедър не беше сигурна какво да каже, така че не отговори нищо.
Ксавиър им махна да се придвижат напред. Те се промъкнаха през отворена врата и влязоха в нов коридор. Този вървеше в противоположна посока спрямо първия. Но също като него беше осветен от наниз голи крушки, увиснали от тавана.
Хедър се огледа във всички посоки и прошепна:
— Накъде?
Приятелят ѝ сви рамене и с ножа посочи надясно. Тръгнаха натам. Ксавиър вървеше първи, последван от Хедър и Кери. Брет завършваше колоната. Ксавиър беше вдигнал ножа пред себе си. Крушките хвърляха отблясъци по острието. Хедър премести тухлата от едната си ръка в другата. Беше тежка и пръстите започваха да я болят. Плюс това твърдата грапава повърхност раздразваше кожата ѝ. Забеляза, че Кери е оставила сопата да се люлее до хълбока ѝ, сякаш беше забравила, че я носи.
— Приятели?
Гласът на Брет трепереше. Те се обърнаха и забелязаха, че е спрял на няколко крачки зад тях.
— Откъде влязохме?
— От предната врата? — отвърна Кери озадачена.
— Не — уточни Брет — имам предвид в този коридор. Къде е вратата, от която току-що влязохме?
— Точно зад гърба ти… — гласът на Ксавиър заглъхна, заглушен от изумлението му.
Хедър се канеше да му заяви, че трябва да спре да обвинява Брет за нещастията им и да не се държи така зле с него — но вместо това вниманието ѝ бе привлечено от мястото, където бяха влезли.
— Виждате ли? — Брет посочи. Вместо отворена врата, водеща към предишния коридор, сега там имаше стена. — Вратата е изчезнала!
— Какво, на майната си… — прошепна Ксавиър.
Този път Хедър долови истински страх в гласа му и за секунда си помисли, че може да е дошъл неговият ред да се разплаче. Вместо това приятелят ѝ тръгна към новата стена.