— Вратите не си вдигат касите и не отиват на разходка — той почука по стената с дръжката на ножа си. Изсумтя. Останалите объркани се събраха около него.
— Пази ни гърбовете — нареди той на Кери. След това отново насочи вниманието си към стената. Връчи на Хедър ножа си и постави две ръце на ламперията. Буташе и натискаше от различни страни, но стената не помръдна. Брет пристъпи да му помогне, но Ксавиър му махна да се отдалечи.
— Не поддава — прошепна. — Това е някаква тайна врата!
— Но защо ще я запечатват само от тази страна? — попита Брет.
— Да ни спрат да не се движим напред, може би? Да ни устроят засада?
Хедър си проправи път покрай тях двамата и прокара длан по стената. Не беше нито мазилка, нито боя или дори тапет. Беше си дебело дърво, солидно като плот на маса.
Или капак на ковчег, помисли си тя.
Хедър приклекна и прокара длан по повърхността, докато не напипа пода. Опипа и ръба на дървената повърхност там. Стената се бе плъзнала пред вратата — достатъчно тихо никой от тях да не я чуе.
Тя се изправи отново. Брет и Ксавиър още обсъждаха блокадата. Хедър тъкмо се канеше да предложи, че е по-добре по-разумно да се скрият отново, вместо да стоят и да си говорят, но така и не ѝ се отвори възможност. Сякаш в отговор на думите на Ксавиър, крушките изгаснаха. Мракът ги погълна отново.
Странен, зъл смях отекна в коридора.
Хедър, Ксавиър, Кери и Брет изпищяха в унисон.
Смехът се усили и почти задави писъците им.
9.
Докато писъците им отекваха от стените, зловещият смях прозвуча за трети път. След това внезапно, както бе започнал, звукът секна. Възцарилият се мрак сякаш усилваше нервната тишина, която ужасяваше Кери дори повече, отколкото смехът преди това.
Тя рачешката се затътри назад по протежение на стената, опипвайки пътя с едната си протегната ръка и за малко да се спъне в Хедър. И двете момичета изквичаха от ужас.
— Тихо — прошепна Ксавиър, — слушайте!
Кери трябваше да му го признае. Само преди секунда, когато вратата бе изчезнала, младежът ѝ се стори толкова уплашен, колкото и всички останали в групата. Но сега, когато опасността отново бе надвиснала над тях, неговата хладна самоувереност се бе завърнала. Говореше овладяно, кажи-речи дистанцирано.
— Къде са те? — простена Брет. — Нищо не…
— Хванете се за ръце — прекъсна го Ксавиър. — Хедър, върни ми ножа, но внимавай да не ме наръгаш с него!
Затуткаха се наоколо в тъмното, търсейки се един друг. Нечия ръка обхвана тази на Кери. Дланта беше потна и в кожата ѝ се отъркаха дебели мазоли. Тя стисна здраво, търсейки утеха, и хватката около китката ѝ на свой ред се стегна. Одраскаха я дълги, заострени нокти. Кери се вкочани. Стомахът ѝ се превъртя и мускулите ѝ се стегнаха. Брет и Ксавиър имаха къси нокти. Също и Хедър. Оплакваше се от това всеки път, когато те трите с Кери и Стеф отиваха заедно на спа процедури. Цепеха ѝ се всеки път, когато се опитваше да си ги пусне по-дълги.
Ръката стисна по-здраво. Кери изпищя. Опита се да се измъкне от хватката, но пръстите на непознатия се стегнаха като менгеме. Ноктите се забиха в кожата ѝ. В тъмнината чу Ксавиър, Брет и Хедър да отвръщат на писъка ѝ, но беше прекалено паникьосана, за да ги предупреди за опасността. Сопата се изплъзна от другата ѝ ръка и издрънча на пода. Нападателят я дръпна напред и Кери за малко да падне. Усети горещ, кисел дъх в лицето си и нещо топло и мокро се плъзна по бузата ѝ. Осъзна, че това е език. Разтърсвана от отвращение, отвори уста да изпищи отново. Пъргавият език се пъхна между устните ѝ. Стресната до немай-къде, Кери стисна зъби.
Сега беше ред на нападателя ѝ да изпищи. Врещеше откъслечно и задавено, понеже девойката бе захапала здраво езика му. Кръв напълни устата ѝ. Догади ѝ се дотолкова, че разтвори челюсти и се олюля назад. Невидимият нашественик застена от болка и след миг стъпките му отекнаха по коридора — ранен, бе обърнал нападението в паническо бягство.
— Кери? — обади се Ксавиър. — Какво става?
Момичето се опита да отговори, но успя само да изстене. С трепереща ръка порови в джоба си, извади запалката и я светна. Пламъчето се люлееше. Брет, Хедър и Ксавиър се втренчиха загрижено в нея.
— Какво има? — попита отново Ксавиър. — Какво, по дяволите, се е случило?
— Там… имаше нещо… някой… с нас. Сграбчи ме. В началото помислих, че е някой от вас, но…
Кери не успя да довърши. Стомахът ѝ къркореше зловещо, тя се смъкна на колене, пусна колелцето на запалката, наведе се напред и повърна. Приятелите ѝ замърмориха стреснато и объркано, но когато се опита да им отговори, стомахът ѝ отново се обърна. Вдигащата се от собствения ѝ бълвоч смрад я накара да повърне за трети път. Тримата ѝ спътници наизвадиха мобилните си телефони и използваха екраните им, за да ѝ светят. Хедър се наведе над Кери и вдигна косата ѝ. Разтри гърба на приятелката си и ѝ зашепна утешително. Момичето постоя още няколко секунди, давейки се на сухо. Накрая се изправи на крака и обърса уста.