— Ранена ли си? — попита Брет.
— Не, аз… — тя се обърна бързешком. Не успя да се сдържи и повърна отново. Когато свърши, додаде: — Съжалявам. Не съм ранена, но определено нараних него — каквото и да беше то. Мисля, че може и да съм му отхапала езика.
Те осветиха с телефоните си пода и откриха петна кръв с размер на голяма монета.
— Нищо чудно и да си успяла — съгласи се Хедър.
Кери плю, мъчейки се да изчисти устата си от ужасния вкус. Зъбите, езикът и вътрешната страна на бузите ѝ все едно бяха покрити с мазна кал.
— Можеш ли да изкървиш до смърт през езика си? — попита Брет, взирайки се в пурпурните капки. — Чудя се колко ли лошо е пострадало.
— Хайде да не се задържаме, за да научим — предложи Ксавиър. — Хайде!
Той снима коридора с телефона си. След това се запрокрадва по него. Кери вдигна сопата си и те с Хедър го последваха. Брет вървеше отзад.
— Спри за момент!
— Сега пък какво? — попита Ксавиър с прокрадващо се в гласа раздразнение.
Брет бутна очилата си по-нагоре на носа.
— Нали не сме тръгнали в тази посока?
— Няма накъде другаде да вървим.
— Да, но каквото и да беше нападнало Кери — то също тръгна нататък.
— Ами хубаво — отвърна Ксавиър. — Ако още не е мъртво, тогава ще довършим работата, ако се натъкнем на него!
Той продължи напред. Момичетата го последваха. Брет с въздишка се повлече след тях.
Когато запалката отново се нагря, Кери я прибра в джоба си. След изчезването на светлината мракът сякаш се сгъсти. Мобилните телефони не успяваха да разсеят тъмнината кой знае колко. Поне доколкото се виждаше, в този коридор нямаше врати. Стените бяха лишени от отличителни знаци.
Ксавиър се спря, втренчен напред в тъмното. Другите последваха примера му.
— Това ми се струва нередно — промърмори той. — Няма разклоняващи се врати. Няма стаи. Просто продължава напред. Ако нападателят на Кери е дошъл насам, просто не знам къде е изчезнал…
— Казах ти — намекна Брет. — Трябва да се върнем!
— Не можем — напомни му Кери. — Помниш ли, че коридорът е блокиран?
Той не отговори. Хедър забели очи.
Ксавиър отново изруга на испански.
— Не знам какво да правя, приятели. Предполагам, че трябва просто да продължим напред. Да видим къде ще се озовем!
С тези думи той пое отново нататък по коридора. Останалите го последваха. Кери плъзна ръка в джоба си, но запалката ѝ все още беше твърде гореща. Подът под краката им се промени и стана неравен. Дъските на дюшемето започнаха да скърцат при всяка крачка. Групата забави ход и започна да се движи почти на пръсти.
Тъмният коридор завършваше с три врати — една право пред тях и по една от всяка страна. И трите бяха широко отворени. Всяка водеше към нови лишени от прозорци стаи, пълни с боклук и отпадъци. Кери излезе пред групата и застана до Ксавиър. Ръцете им се докоснаха, под пръстите ѝ той се оказа приятно топъл и солиден. Усещането я утеши. Погледна към спътника си, но той явно дори не бе забелязал краткия им контакт. Взираше се едновременно в трите изхода, стрелкайки поглед от единия към другия, сякаш очакваше всеки момент нещо да им се нахвърли. Когато не последва нападение, Ксавиър вдигна пред себе си телефона като факла и пристъпи в стаята право пред тях. След това спря и се обърна.
— Нека видя запалката ти?
Кери кимна и му я подаде. Младежът изпъшка, когато пръстите му се сблъскаха с горещия метал.
— Извинявай — оправда се момичето, — още не се е охладила достатъчно.
Ксавиър прибра мобилния си и вдигна запалката високо над главата си. След това огледа набързо стаята. Пристъпи към ръждясало разтегателно легло и наведе пламъчето над ъглите. Накрая се върна в коридора.
— Празна е — прошепна. — Но е задънена. Няма изход от нея.
Каза го с обречен тон, сякаш не бе очаквал нищо друго.
— Ами останалите две?
Ксавиър с гримаса влезе в стаята отдясно. След няколко секунди излезе отвътре и докладва същото. Връчи на Кери запалката ѝ и лапна палеца и показалеца си.
— Изгори ме, мътните го взели!
— Извинявай — повтори Кери и прибра запалката в джоба си.
Проследи как приятелят им влиза в третата стая. Той извади мобилния си и вървешком заровичка в менюто. Не беше изминал и няколко крачки в мрака, когато подът изчезна под краката му. В единия момент стърчеше прав, оглеждаше стаята и отваряше телефона си. В следващата секунда изчезна от поглед, сякаш къщата бе зинала и го бе погълнала. Не му остана време дори да изпищи. Чу се само тежко тупване. На Кери ѝ прозвуча така, все едно се счупиха милион стъклени прозорци.