— Но онези ще ни видят да влизаме! — прошепна Хедър.
— Не мисля — отвърна Ксавиър. — Виждаме ги там зад нас благодарение на уличните лампи. Но тук е тъмно. Забелязах го, докато тичахме насам — в тази посока всичко тъне в пълен мрак. Пълен. Ще сме в безопасност поне докато сме бързи и тихи.
Стефани огледа къщата подозрително.
— Ами ако там живее някой?
— Я се вгледай внимателно! — възрази Ксавиър. — Кой ще живее в дупка като тази!
— Наркомани — започна да изброява Кери. — Бездомници. Плъхове.
Вместо да отговори, Ксавиър подмина приятелите си и се изкатери по продънените стъпала на верандата. Те простенаха под тежестта му, но го удържаха. Перилото се заклати, когато го хвана за опора и от него се посипаха малки люспи боя и ръжда.
Останалите го последваха. Кери изучаваше грубата тухлено-хоросанова външна стена. Тя беше покрита с болнав, белезникаво зеленикав мъх. Прозорците до един бяха преградени с петносани от влагата шперплатови плоскости. Колкото и странно да беше, за разлика от редицата къщи, тази изоставена сграда бе лишена от графити.
Когато всички се озоваха на верандата, Ксавиър проучи хилавата дървена врата. Тя беше изкривена и разлепена от водата, от нея се белеха няколко пласта боя и разкриваха дъга от болнави цветове. Той намери бравата, стара топка, и я завъртя. Вратата се отвори с пронизително скърцане. По рамото и по косата му се посипаха мръсотия и люспи боя. Ксавиър отстъпи и бръсна боклуците.
— Ехо? — от гърлото на Брет излезе само дрезгав шепот. — Има ли някой?
Не получи отговор.
Младежите надникнаха през прага, но вътрешността на къщата бе скрита в дълбока, потискаща тъмнина. Кери остана с впечатление, че ако протегне ръка, мракът ще се окаже материален, ще притежава силата да всмуче пръстите ѝ като катран. Ксавиър разбута групичката и прекрачи във фоайето. Кери го последва. Стефани се поколеба за момент, преди да премине прага редом с Хедър, която куцаше и все още оставяше кървави следи след себе си. Брет се влачеше зад тях, следван от Тайлър, който с влизането си здравата тресна вратата. Звукът отекна неприятно. Останалите от групата раздразнено се заобръщаха към приятеля си. Тайлър сви оправдателно рамене.
— Трябва ни някаква светлина — прошепна Кери, извади запалката си и я щракна.
Пипалата на тъмнината сякаш се сбраха около пламъка. Тайлър отвори своята запалка и последва примера на приятелката си. Хедър, Ксавиър и Стефани отвориха мобилните си телефони, добавяйки към осветлението слабото, зелено сияние на екраните им.
Кери се завъртя в кръг, озарявайки със запалката си помещението, в което бяха попаднали. В бузата ѝ се отърка паяжина. Тя потрепери и я бръсна встрани. Стояха във влажно, мухлясало фоайе. Коридор потъваше в мрака. Няколко затворени врати по протежението му водеха към други части на къщата. Жълтите тапети се белеха на големи парцали от опърпаните стени, а под тях се виждаше напукана гола мазилка, напръскана с черни петна мухъл. В дюшемето на пода зееха дупки, през които си бяха прогризали път плъхове и насекоми.
Нещо се защура в сенките — сух, шумолящ звук. Хедър потисна писъка си.
— Чуваш ли нещо? — обърна се към Тайлър Ксавиър, кимайки към вратата.
Тайлър се наведе по-плътно и се вслуша.
— Нищо. Запалката обаче ми изгаря пръстите до кокал, да знаеш.
Той освободи копчето и пламъчето изчезна. При все че другите запалки горяха и мобилните телефони светеха, в помещението внезапно стана по-тъмно.
— Може да са се махнали — предположи Брет. — Може да са се отказали.
— А може — отвърна Тайлър, — да се ебават с колата на Дъстин, докато си седим тук. Да му еба майката!
Той посегна към дръжката на вратата.
— Какво правиш? — прошепна Кери.
— Надничам навън. Просто ще я отворя мъничко.
Той врътна топката. Дръжката не помръдна. Тайлър я разтърси, но тя си остана неподвижна. Твърда като камък.
Стефани се премести по-близо до Брет и надникна над рамото му, втренчил поглед в приятеля им.
— Какво има?
— Заяжда или нещо такова. Шибаното нещо не ще да се отвори!
Ксавиър изсумтя:
— Да не се е заключила като я блъсна?
— Че откъде да знам?
— Кротко, брато. Говори по-тихо. Не искаме негодниците да ни чуят!
— Заеби. Няма да стоя в тая дупка цяла нощ. Колата на шибания ми брат е това!
— Да се беше сетил за това по-рано!
Тайлър се врътна с лице към приятеля си. Заби пръст в гърдите на Ксавиър.
— Тая лайняна история не е по моя вина. Брет е човекът, дето ги нарече негра!
Ксавиър се вцепени. Стисна зъби. За момент на Кери ѝ се стори, че ще удари Тайлър, но след това се отпусна. Вдигна ръце в знак, че се предава.
— Добре! — прошепна. — Хубаво. Кротко. Все едно, не можем да избием тази врата, човече! Ако онези типове още са там, ще ни чуят. Най-добрият ни ход е да влезем в някоя от стаите, да намерим прозорци и да видим дали можем да надзъртаме през цепнатините между дъските. Може би ще успеем да отгатнем къде са преследвачите ни!