Преди две години една дебела жена, прекалено затлъстяла, за да излезе от къщата си, бе получила сърдечен удар пред телевизора, както си гледала „Съдия Джуди“. Семейството ѝ повикало 911. Два пъти. После и на следващия ден. И на по-следващия. Минала седмица, преди да дойде „Бърза помощ“. По това време мъртвата жена била започнала вече да отслабва.
Просто поредният ден в рая.
Преди година дванайсетгодишно момиче с церебрална парализа беше умряло на няма и няколко врати по-нататък от мястото, където в момента стояха момчетата. Дни наред малката бе лежала във влажната, задушна стая, върху покрития с изпражнения и урина гол матрак, и бе молила за вода. Семейството ѝ си бе затваряло ушите за писъците. Недохраненото и дехидратирано момиче бе покрито с налазени от червеи рани от залежаване и мускулите ѝ бяха започнали да атрофират. Когато най-накрая я откриха, малката тежеше по-малко от четирийсет паунда3. Очертанията на тялото ѝ бяха отпечатани в матрака. Социалните бяха имали възможност да ѝ помогнат — но социалните работници никога не слизаха в тази част на града.
Никой не идваше насам.
А страховитата къща в края на улицата беше много гладна.
Погледът на Лео отново се върна към нея. Не искаше да гледа към постройката, но ужасната ѝ привлекателност бе магнетична. Трябваше да я погледне. Потрепери и се помоли останалите да не забележат. Не искаше да разберат, че е уплашен — макар че знаеше прекрасно, че и тях също ги е шубе.
Всички се бояха от къщата в края на карето. По-безопасно бе да оставиш децата си да играят на средата на магистрала, отколкото там. Хората, които влизаха в тази къща, повече не излизаха оттам.
Понякога ги чуваха — едва доловими, приглушени писъци, които секваха рязко. Но никога повече не ги виждаха.
Всеки квартал — дори техния — си има къща с духове.
Лео поклати глава. Защо, да му се не види, тези бели хлапета трябваше да реагират по такъв начин? С момчетата просто се забавляваха с тях. Тъкмо се канеше да каже: „Добре, хайде да свършим работата по лесния и прост начин. Вие ще ни кихнете двайсет кинта, а ние ще ви ремонтираме колата.“ И определено можеха да го направят. Ейнджъл Монтоя държеше гараж на две пресечки оттук, а Ейнджъл харесваше Лео и групата му. Оставяше ги да се мотаят в гаража понякога и им даваше безплатни безалкохолни от прашната машина в дъното. Стига да го бяха помолили, той щеше да поправи колата. Но преди Лео да довърши изречението, хлапето с очилата бе креснало: „Майната ти, негро!“ и шестимата бяха избягали. Реакцията им първоначално сащиса Лео. Не за първи път бял го наричаше по този начин, но той не го очакваше тази вечер — не и при тези обстоятелства. Беше се почувствал ядосан и наранен, и му отне секунда да се съвземе от шока. След това се беше развикал подире им, опитвайки се да ги предупреди да не отиват по-нататък, да не се втурват в мрака в края на улицата, да не се размотават близо до къщата. Не знаеше дали са го чули или не. Те продължиха да бягат. Да му се не види, та едното момиче си изтърва мобилния и го остави, както си беше на пътя. Неин приятел го вдигна, но мацката явно не се шашкаше чак толкова за телефона. Никой от групата дори не погледна през рамо. Впоследствие, опитвайки се да надникне през техните очи, Лео прецени, че не би могъл да ги обвинява, ако бяха чули предупрежденията му и просто ги бяха пренебрегнали.
Вероятно не трябваше да ги нарича „копелета“. Не беше най-добрият начин да си спечели приятели и да повлияе на хората, като се замислиш. От няколко пресечки разстояние отекнаха далечни изстрели. Нито Лео, нито другите от групата си дадоха труд да залегнат. Бяха свикнали с подобни събития. Звукът им бе привичен като рева на колите или сирените, или гълъбите и всички останали градски звуци. По-големият брат на Лео обичаше да казва, че звукът от изстрелите му помагал да се приспива нощем.
Сега брат му беше под катанец в Кресон, прибран на топло за двайсет годинки по някакви идиотски обвинения. Лео се питаше какви ли звуци го приспиват нощем в пандиза.
— Какво ще правим сега? — попита отново Крис. — Ще си тръгнем и ще се преструваме, че изобщо не сме ги виждали ли?
— Харесва ми, както го казваш — обади се Джамал. — По-добре да си гледаме нашата си работа. По-безопасно е, най-малкото. Нали се сещате кво имам предвид?
Лео огледа приятелите си и се взря в лицата им. След това отново насочи вниманието си към къщата.