— Гнило е. Не напълно, но достатъчно, така че смятам, че ще успея да го махна!
Те се взираха мрачно в него, сякаш не разбираха какво им казва.
— Можем да се измъкнем — прошепна Пери. — През прозореца. Елате тук, момчета. Бързичко!
Вцепененото изражение на Дуки се разчупи, заменено от задавено недоверие. Лео също изглеждаше неуверен. Но сториха както ги бе помолил и прекосиха стаята. Застанаха до него с отпуснати край хълбоците ръце и се взираха навсякъде, само не и в Джамал.
Пери заби лоста под преградата на стената и го размърда напред-назад. Малко парче дърво се отчупи и се разцепи. Той го остави да падне на пода и откърти по-голямо парче с размер горе-долу колкото юмрук. Ухилен, нападна шперплата в самозабрава, без да му пука дали вдига шум. Щяха да са свободни до минути.
Преди да удари на твърдо дърво, успя да махне горе-долу половината плоскост, разкривайки и почти половината прозорец. След това напредъкът му се затрудни. Преградата беше поставена така, че му стана трудно да намери каквато и да е опора. Започва да се изморява.
— Мамка му.
— Какво има? — попита Лео. — Защо спря?
— Останалото е твърдо — изпъшка Пери. — Не мога да го откъртя!
Той избърса потта от челото си и замислено се втренчи в двамата младежи. След това се обърна и се опита да отвори крилото на прозореца. Пантите бяха ръждясали и не искаше да помръдне. Накрая Пери просто счупи стъклото на онази част, която беше освободил. Веднага ги лъхна прохладен ветрец. На стареца това му се стори едно от най-приятните усещания, които бе преживявал. Обърна се отново. Лео и Дуки изглеждаха ужасени.
— Някой ще чуе как се троши стъклото — скара му се Лео. — Ще ги доведеш право при нас!
— Знам! — каза Пери. — Ето защо трябва да действаме бързо. Дуки, ти си достатъчно кльощав да се пъхнеш през дупката. Тичай за помощ!
— Страхотен майтап, г-н Уоткинс!
— Я не ми се перчи, хлапе!
— Кого наричате хлапе?
— Нямаме време за тези глупости, Дуки. Излизай през шибания прозорец и върви да доведеш помощ! Полицията сигурно вече е пристигнала!
— Не бъдете толкова уверен — каза Лео.
Пери въздъхна, засрамен.
— Добре де, ако не са, кажи на жена ми какво е станало. Кажи ѝ да се обади отново на 911 и да им държи линията заета, докато не се появи някой. Тя трябва да успее да ги накара да пратят подкрепление. И докато се занимава с това, ти почни да тропаш по вратите и да будиш хората.
— И какво да им кажа?
— Кажи им, че сме в шибан капан тук вътре заедно с глутница психопати. Кажи им да си вземат факлите и вилите, точно като в онези старите филми за чудовища и да разбият проклетата входна врата! Сега изчезвай, Дуки!
Все още ококорен и стреснат, нервният юноша надникна през прозореца. След това преглътна с усилие и кимна.
— Добре де, ще ида.
— И си много прав, че ще ходиш — изръмжа Пери. — Само побързай. И внимавай. Няма да си ни особено полезен, ако си счупиш врата по пътя надолу.
— Хайде стига де, стига! — увереността се завръщаше в гласа на Дуки. — Не се коси, дедко!
Пери и Лео го вдигнаха и му помогнаха да се пропъхне през дупката. Гледаха как изчезва главата му, после раменете и гърдите, и после остатъка от тялото му, докато накрая Дуки се озова отвън на извития покрив. Обърна се, притисна длан към останалото стъкло и след това изпълзя встрани. Проследиха го как се отдалечава, докато в крайна сметка мракът не го погълна.
— Смяташ ли, че ще се справи? — прошепна Лео.
— Най-добре да успее — промърмори Пери. — А сега да се върнем долу и да си потърсим скривалище, преди да се появят още гадини!
Те излязоха от стаята и полека се придвижиха обратно по коридора до стълбите, вслушвайки се на всяка крачка. Нямаше никакви признаци, че смъртта на Джамал или бягството на Дуки са привлекли нечие внимание. Къщата бе напълно затихнала, все едно затаила дъх.
Когато тръгнаха да слизат по стълбите, Пери се зачуди какво ли ще се случи, когато къщата издиша. Какво ли ще изпълзи от дървенията да ги търси?
22.
Не ѝ бе останало накъде повече да върви.
Кери бе претърсила всичко в опит да намери изход от безкрайната, объркваща мрежа от тунели, но в тъмното и с преследващите я на всяка крачка хищници това бе невъзможно. И така, в крайна сметка, тя реши да се насочи към единствения изход, за който беше сигурна, че съществува. Беше напълно безпочвена идея — и единствената възможна. Кери реши да се върне на горния етаж, в къщата, където бе започнало всичко, и да се надява, че може да открие как да се промъкне покрай барикадирания вход, капаните и дървените стени, които бяха изниквали от нищото. Нямаше представа какво се е случило с Хедър или Ксавиър, но се боеше, че може да са мъртви. Както прецени, ако бяха живи, все щеше да чуе писъците им отнякъде.