Искаше само едно: да не остане сама.
— Изчакай до сутринта — предложи Иля. — Мъжът ти ще се прибере от дежурство, ще я видите заедно.
— Тогава аз ще съм тръгнала за работа. А и щом са пратили касетата на мен, а не на него, значи, тя е предназначена да я гледам сама. Не ти ли хрумна, че може да е за нас с теб? Да е шантаж. Първо касетата, после искане на пари. Павел не бива да я види. Иля, моля ти се… Трябва да съм наясно какво има на тази касета, а не мога сама… Ела вкъщи.
— Не — отново отказа той.
— Тогава хайде да отидем у вас. — Наталия решително се извърна и пое към колата му. — Ще я изгледаме, сетне ще ме върнеш обратно.
Пътищата бяха вече опустели и пътуването до дома на Иля не отне много време. Само след двайсет минути те влизаха в жилището му, а след още пет на екрана на телевизора се замяркаха кадри, на които в някакво помещение някакви доста разсъблечени мъже и жени се веселяха. Ама много се забавляваха. И дори, може да се каже, разюздано. Кадрите не трепкаха, явно бе снимано не от подвижна, а от монтирана в тавана видеокамера.
Наталия почти веднага разпозна съпруга си. Той правеше секс едновременно с три мадами, при това други двама мъже и една абсолютно гола хубавица обикаляха около тях, говореха си нещо и весело се кискаха.
— Какво е това? — с недоумение попита Иля. — Домашно порно ли? Твоите ученици са решили да те развеселят? Или да те наскърбят?
— Това е мъжът ми — кратко отговори Наталия и натисна копчето „стоп“ на дистанционното. — Можем да не гледаме по-нататък. И без това всичко е ясно.
Тя сама се учуди, че не се разплака, не изпадна в истерия. Върху й се стовари някакво тъпо безразличие, примесено с отвращение. Толкова години се бе страхувала да напусне Павел, когото не обичаше, защото смяташе, че няма право да го обиди, тъй като той добре се отнася с нея и всъщност изобщо не е виновен, че тя не го обича. А той се е забавлявал с някакви уличници и е мъкнел цялата тази мръсотия вкъщи…
Наташа се вслуша в себе си. Опита се да долови в душата си поне признаци за отчаяние и ужас, които според нея трябваше да изпита всяка почтена жена, видяла, че нейният любим съпруг, в чиято вярност толкова години не се е съмнявала, й изневерява по такъв примитивен и груб начин, и то в групов секс… Ала мъжът й всъщност не й беше любим, отдавна не беше… А може би и никога не го беше обичала, затова главата й се изпълваше с нещо съвсем друго: с усещане за задушлива тъпа скука, която я преследваше през всичките тринайсет години съпружески живот. Беше я изпитвала особено остро в почивните дни, както и нощем. Тя нямаше за какво да разговаря с Павел, на него не му бяха интересни нито книгите, които тя четеше, нито нейните мисли, нито училищният й живот, а пък за своята работа той още по-малко искаше да й разказва. На него му трябваше обилна топла храна, чиста къща и изгладени дрехи, както и редовен секс, изтънчен, разнообразен и продължителен, който абсолютно не интересуваше самата Наталия. Тя далеч не беше студена или несръчна лицемерка, просто по природа не можеше да изпитва радост в прегръдките на мъж, който й е скучен и всъщност изобщо не й е нужен.
И всеки път тя старателно изпълняваше това, което е прието да се нарича съпружески дълг, като криеше онази задушлива тъпа скука и се преструваше, защото смяташе, че щом самата тя е направила грешка, пак тя трябва и да си плаща за нея. Никой не бе я принуждавал да се омъжва за Павел Седов, никой, тя сама прибързано прие неговите ухажвания и поощряваше „сериозните му намерения“, защото се страхуваше, че може да остане стара мома, което според нейните представи би било абсолютно неприлично. И през ум не й бе минавало, че красиво момиче като нея ще има безброй кандидати и сред тях някой ден ще се намери онзи, без когото тя не би могла да живее. Ала тя се уплаши и побърза да се омъжи за първия, „който я поиска“, а сега трябва да плаща за моминската си страхливост…
Изведнъж се разбра, че Павел не се е нуждаел кой знае колко от нейните жертви, живял е някакъв свой весел мъжки живот, спял е с уличници — и от това Наталия се чувстваше особено унизена. Никога не се бе замисляла, че мъжете и жените са същества, устроени принципно различно. Жената по правило не може да желае мъж, когото не обича, макар че има и изключения; мъжът пък точно обратното — не умее да обича жена, ако не я желае. Защото в генетичната памет на мъжете хилядолетия наред се е утвърждавал моделът на победителя, завоевателя и притежателя: ако не победиш мамута, ако не го убиеш и не донесеш плячката до своето огнище — твоята жена и потомството ти ще останат без препитание; не завоюваш ли съседното племе, не му ли отнемеш горите за лов — резултатът ще е същият. А жената, за да отгледа потомството си, трябва да избере именно победител, който редовно ще доставя месо за семейното огнище. Да го приласкае и да му принадлежи. Тоест да направи така, че той да я поиска. Да бъде привлекателна, съблазнителна. Пожелае ли я — после, току-виж, я и обикнал. Тъй да се каже, останал завинаги край нейното огнище. Докато мъжът, открил обекта на желанията си, се старае да изглежда като победител, така че този обект да го поиска и в еротичен аспект. За първобитния и дори за робовладелския строй този модел изглежда напълно хармоничен и макар че самият строй на обществото отдавна е силно променен, генетичната памет почти не е отслабнала… Страшно е да си помислиш дори колко хилядолетия тя се е формирала и укрепвала, мигар можем да се надяваме толкова бързо да се изпари. И не се е изпарила. Затова и днес жената първо трябва да признае, че мъжът с нещо я превъзхожда — с ума ли, с душевните качества ли, с ловкостта, таланта или богатството си, или с нещо друго, а чак след това тя пожелава да му принадлежи и сексуално… Виж, мъжът може да иска и с удоволствие да си ляга с огромен брой жени, независимо от другите им качества, защото за тях, меко казано, не му пука. Сексуалното влечение при него е първично, а душевната привързаност се поражда чак след това. Или изобщо не се поражда.