Тя мълчеше, вперила очи в масата. И тъпо броеше драскотините по дървената повърхност. Болшаков също не проговаряше, а изчакваше. Не с тоя номер обаче! Когато разбра, че победната прямота не подейства, Настя реши да си послужи с метода на изтощаването. Тя ще мълчи и ще се взира в масата, а той да прави каквото ще. Ако си мисли, че тя ще изтърве някакви думи, които ще може да използва срещу нея, няма да ги дочака. Тя няма да излезе от този кабинет измамена и победена. За нищо на света.
Мълчанието се проточи и вече ставаше неприлично. Болшаков гледаше подполковник Каменская, подполковник Каменская гледаше драскотините и нищо не се случваше. Най-сетне в кабинета прозвуча гласът му:
— Анастасия Павловна, вие сте ми нужна. Нужна сте на отдела. Моля ви, аз наистина ви моля, останете и ми помогнете. Без вас и Коротков просто няма да се справя.
И тя се предаде.
— Трябва ми чин полковник и възможност да защитя дисертацията си — студено изрече Настя.
— Още днес ще напиша предложение за назначаването ви за старши оперативен пълномощник по особено важни дела. На тази длъжност таванът е подполковник, но можем да ходатайстваме да ви се даде чин полковник за особени заслуги. И тогава ще имате толкова свободни дни, колкото са ви нужни, чак до защитата. Аз съм минавал през тази процедура, така че знам колко тичане и грижи се искат.
— На Коротков му трябва жилище, макар и съвсем малко. Той вече двайсет години е на опашката за апартамент. Синът му порасна, смята да се жени.
— Разбрах. Какво ще кажете за Лесников?
— Само ако стане ваш заместник, може да е привлекателно. Нали по щат имате двама заместници, но на едната длъжност е Коротков, а и другата е заета.
— Тя ще се освободи, ако Игор Валентинович изрази готовност да се върне.
Какъв размах, а! Откъде у него тази увереност, че ще издейства жилище за Юрка и ще освободи длъжност за Игор? На нея е назначен, между другото, жив човек, вярно, за нищо не го бива, протеже на Афоня, но къде ще го дене? Впрочем това не е нейна работа, Болшаков й зададе въпрос и получи отговор, а пък какво ще прави оттук насетне, си е негова грижа.
— Ами списъкът? Готова ли сте да го съставите?
Тя кимна и Константин Георгиевич й подаде лист хартия и химикалка. На Настя не й бе нужно много време — истински способните, предани на работата си и готови да се учат колеги в отдела бяха по-малко от пръстите на едната ръка и пръв сред тях беше, естествено, Серьожка Зарубин.
Болшаков внимателно прочете списъка и се позасмя:
— Малко са.
— За тези мога да гарантирам, останалите ги познавам по-повърхностно. Коротков определено ще ви даде по-пълна информация.
— Да, разбира се. — Болшаков се замисли за миг и кимна. — Мога ли да разчитам, че ще се обадите на Лесников?
— Ще се обадя.
— А на Гордеев?
— И на него…
— Тогава приключваме — широко се усмихна той. — Благодаря, Анастасия Павловна.
Настя излезе от кабинета на началника и без да се отбива в своя, хукна към Коротков. Юра с угрижен вид разговаряше по телефона, като с едната ръка държеше слушалката, а с другата ровеше в сейфа. Щом видя Настя, кимна и посочи с очи стола — сиреч, сядай и чакай. Но тя нямаше сили да чака, затова започна безсмислено да се суети, да налива вода в чайника, да вади чашките и буркана с кафето, за да прави нещо. Най-сетне Коротков приключи разговора и запокити слушалката на бюрото.
— Глупаци — ядосано промърмори той. — Мира нямам от тях. А ти какво така подскачаш?
— Новият шеф проведе разговор с мен.
— Сериозно? И какво? Как ти се вижда?
— Юра, нищо не разбрах — честно призна тя. — Или е много хитър, или сме извадили фантастичен късмет. Юра, казах му, че ти трябва жилище, и той обеща да направи всичко възможно. Представяш ли си?
— Каквооо?! — ревна Коротков. — Какво ти е обещал?
— Каквото чу, това ми обеща. Попита ме какво трябва да се направи, та ти да не напуснеш отдела, и аз му заявих, че от двайсет години чакаш за жилище, а така и не си дочакал. Ала сега синът ти е пораснал и ако той иска да почувства, че всичко не е било напразно и тук те ценят, че си важен за отдела, трябва да ти дадат това жилище. Какво има за неразбиране?