— Такааа — проточи той. — А на теб какво обеща този добър вълшебник? Какви съкровища?
— Длъжност „по особено важни дела“, един чин по-висок от тавана и свободни дни за разправиите по дисертацията.
— Но защо?
— Не знам — сви рамене тя. — Искал да запази и увеличи нашия спаднал потенциал и да ни върне някогашната слава, както беше при Житената питка. Ти вярваш ли в това?
— Аз ли? Не.
— И аз не вярвам. Но не мога да схвана за какво му е нужно всичко това. А каза и още нещо…
— Господи! — Юра ужасено се хвана за главата. — Какво друго?
— Той ме попита какво трябва да направи, за да върне Игор Лесников.
— Брей, и това си го биваше…
— Именно.
— И ти какво му отговори?
— Че трябва да освободи длъжността на втория заместник. На по-малко Игорьок няма да се съгласи, тъй като и в министерството е на добра длъжност. Но и това не е всичко.
— Добре де, доубий ме, какво толкова…
— Помоли ме да го запозная с Житената питка, искал Житената питка да му стане наставник и съветник в нелеката работа по ръководенето ни. Е, какво ще кажеш?
— Лъжеш ли ме? — недоверчиво попита Юра.
— Абе кълна се! Помоли ние с теб да ходатайстваме пред Житената питка за него. Юра, той играе някаква мощна игра, в която аз не мога да се ориентирам. Тук има някакъв голям трик, но не схващам какъв именно.
Коротков мълчаливо посъзерцава тавана и дълбокомислено изрече:
— Да, приятелко, май с теб сме я загазили… Може би е време да си вдигаме чукалата оттук, докато не са ни отсекли главите, а?
— Ти решавай. Както кажеш ти, така ще направим.
— Или да се поборичкаме още малко? — замислено продължи Юра. — Да си поиграем с него на неговата игра.
— Но нали не знаем правилата — възрази Настя. — Как да играем, като не са ни известни правилата?
— Е, все някак. Ние с теб не сме ли стари кучета? И без правила ще излезем насреща на това пале. Зелено е още да ни се зъби.
— Той е много умен, Юрка. Още преди петнайсет години беше по-умен от всички свои състуденти, взети заедно. Спомних си го, водила съм занятия в неговата група.
— Умен, казваш? — изхъмка Коротков. — Е, добре. И да изгуби човек от умния не е срамно. Ами ти защо стоиш без работа? Хайде, наливай кафето, водата отдавна завря.
Настя тъкмо бе наляла горещата вода в чашите, когато звънна вътрешният телефон.
— Идвам, Константин Георгиевич — кратко отговори Юра в слушалката.
Кафенце, ама друг път…
Евгений Леонардович Йонов открай време се страхуваше от старостта. Боеше се от нея, откак се помнеше. В рода му имаше много дълголетници, една от прабабите му умря, когато той беше на петнайсет, втората той погреба на двайсет и две. Прадядовците му живяха малко по-кратко, но все пак той завари живи и двамата и добре си спомняше тяхната старческа безпомощност, слабостта им, зависимостта им от децата и внуците… А те трябваше да се грижат за тях, да търпят тяхното забравяне, неспретнатост и старческа сенилност. Спомняше си как възрастните си шушукаха, обречено въздишаха и се караха помежду си, разпределяйки кой ще замине на почивка, а кой ще остане да гледа старите. За много неща се сещаше и от тези спомени се зароди твърдото му убеждение, че за нищо на света не би искал да се озове в такова положение, когато грижите за него ще се превърнат в тегоба за близките му и те, макар да не си го признават, ще започнат с нетърпение да чакат кога той най-сетне ще ги освободи от тези мъчителни и обременителни грижи.
Разбра, че от тази незавидна съдба би могъл да се избави само с помощта на парите. Той няма да принуждава децата и внуците си да се грижат за него, ще живее сам, непременно сам, ще наеме болногледачка, домашна помощница или когото трябва там, и в неговия дом ще бъде чисто, ще мирише на хубаво прясно сварено кафе и пухкави сладки кифлички. А самият той ще бъде гладко избръснат, с измита коса, с изгладени панталони и риза и копринен домашен халат, интелектуално запазен, мъдър и разбиращ, осведомен за всички новини в киното и литературата, с ясни виждания за текущата политика. Така той ще стане онзи „татко-дядо-прадядо“, при когото ще се идва на гости не по принуда, а с радост, с удоволствие и — което не е маловажно — дори по-често, отколкото му се иска на него.
Ето така си представяше Евгений Леонардович своята собствена старост и предварително започна да гради материалните основи за осъществяването на мечтата си. Това не означаваше, че се превърна в скръндза, който пъха в чорап всяка копейка, останала след купуването на най-необходимото. Нищо подобно. От четирийсетата си година нататък започна най-внимателно да се грижи за здравето си. Всяка година минаваше през профилактични прегледи, та да не изпусне, не дай си боже, някаква зараждаща се болест, постоянно спортуваше, плуваше, караше ски, играеше тенис. Всеки ден пробягваше сутрин по пет километра, вземаше контрастен душ, веднъж седмично задължително се напарваше в сауна, като строго спазваше методическите препоръки, така че това да е изключително в полза на здравето… Пийваше единствено червено вино, само много добро, скъпо, и то не повече от чаша на ден. Спазваше хранителен режим — „по-малко тлъсто и сладко, повече зеленчуци и плодове“, лягаше си рано — „най-полезният за здравето сън е през часовете до полунощ“ — и рано ставаше, а разболееше ли се от нещо, предпочиташе да се лекува с билки, „за да не замърсява организма си“.