Фондът се помещаваше на дванайсетия етаж на многоетажен, построен неотдавна бизнес център. Йонов прекоси просторния вестибюл, получи достъп чрез електронната си карта, мина през турникета, отиде при асансьорите и след няколко минути крачеше по дългия коридор, като по навик четеше надписите на табелките. Ето, тук са социолозите, тук — математиците, тук — политолозите, зад тази врата е отделът, в който работят аналитиците. А ето я и последната му рожба — Отдела за комплексни монографични изследвания. На Йонов му струваше доста усилия да убеди ръководството на Фонда в необходимостта от такива изследвания и сега той с особен трепет следеше работата на отдела. Следеше я…
Ето в този момент за пръв път усети леко неприятно чувство. Той само следеше работата, а не я ръководеше. Стар ли е? Възрастта ли не му позволява да ръководи? Я стига, колко осемдесетгодишни професори ръководят катедри и отдели в академии и институти. А дали не е изпаднал в немилост? И това не е. Уважават го, съветват се с него, постоянно го канят да консултира, нито един краен документ не излиза извън стените на Фонда без редакцията и окончателното одобрение на Евгений Леонардович. Специално за него преди около петнайсет години в щатното разписание на Фонда беше въведена длъжността „главен специалист“. Едва по-късно такива „главни“ станаха няколко души, но навремето той беше единственият. Е, какво го тревожи тогава?
Сам си е виновен. Прекалено настървен беше да печели пари и когато трябваше да избере дали да поеме научното ръководство над нова тема, или да извърши работа срещу отпусната целево сума или по бизнес поръчка, избираше второто. Работата срещу целеви пари или по бизнес поръчка предполагаше или индивидуално изпълнение, или създаване на временен научен колектив, който се разпадаше веднага щом завършеното изследване се предаваше на възложителя. Ако той не се бе стремил към парите, ако бе ръководил теми, разработвани от постоянни щатни служители на Фонда, неговата връзка с тези служители щеше да остава здрава и непрекъсната.
Евгений Леонардович си спомняше как навремето, преди много години, те се палеха по нови идеи, обсъждаха ги до изнемога, като забравяха за храна и почивка. Оставаха в службата, без да поглеждат часовника, а понякога и нощуваха в кабинетите си, защото никой нямаше кола, метрото вече бе затворено, а да се хване такси нощем в Москва в края на седемдесетте беше твърде проблематично, пък и скъпо за тогавашните им заплати. Събираха се в почивните дни в нечий дом или пак отиваха в службата, в Академията на МВР, за да продължат обсъжданията, пресмятанията… Всяка нова мисъл им изглеждаше гениална, всяка нова формула съдържаше потенциал да прерасне в научно супероткритие…
И естествено, всички бяха приятели, въпреки разликата във възрастта. Евгений Леонардович, най-възрастният, по това време доктор на науките и професор, беше прехвърлил петдесетте, а най-младият, Дима Шепел, беше на двайсет и седем, той току-що бе завършил аспирантура и бе защитил дисертация в Инженерно-физичния институт. Боже мой, какво време беше!
И Йонов имаше чувството, че така ще бъде винаги. Той ще остарее, но няма да се оттегли, ще се занимава с наука и около него винаги ще има ученици, сътрудници, колеги, и домът му непрестанно ще бъде отворен за тях. Те ще идват, ще се съветват, ще се консултират, ще обсъждат резултатите от изследванията, както и преди, а той, Евгений Леонардович, ще бъде заобиколен от талантливи млади учени, ученици и последователи, ще остане сред кипежа на събитията, както беше винаги…
Обаче не стана така. Нещо се промени. И от ден на ден Йонов все по-ясно виждаше пропастта, зейнала между него и останалите служители на Фонда. Може би наистина причината беше в старостта? Мозъкът вече не е така гъвкав, не обработва информацията е предишната бързина, не успява да следва новите разработки и открития и той постепенно става — макар и уважавана (по навик) и главна (по статут), но все пак условна фигура. Ах, колко би искал той да върне онзи ден преди две години, когато ръководството на Фонда подписа заповед за създаване на отдел за комплексни монографични изследвания и заместник-началникът на Фонда по научната работа попита дали професор Йонов не иска да оглави отдела. Днес Евгений Леонардович, без да се замисли, би се съгласил, а тогава той, старият глупак, отказа, защото буквално седмица преди това му бяха предложили да ръководи проект по създаване на програма за борба с престъпността за един от федералните окръзи на Русия. Срещу много добри пари. Проектът беше предвиден за година и половина: шест месеца за разработване на самата програма и още дванайсет — за авторски надзор. А той предпочете програмата и за ръководител на отдела бе назначен друг човек. Между другото, бивш ученик на Йонов.