Настя седеше прегърбена, вперила неподвижен поглед в ярката кутия с бонбони, и не знаеше какво да каже.
— Така че, ако ти е нужен моят съвет — продължи Татяна след паузата, — не напускай работа. Не знам защо, но мъжете преживяват това по-лесно. Дали са другояче устроени, дали нас, жените, усещането за свършек на живота ни спохожда по-рано… Не знам. Но ако ти още можеш да работиш — не напускай. Седенето между четири стени, въпреки цялата си илюзорна привлекателност, няма да те направи щастлива — със сигурност.
Настя понечи да спомене, че са й предложили да започне преподавателска работа, но вратата рязко се отвори и в кухнята нахълта негодуващият Коротков.
— Момичета, каква е тая разхайтеност! Месото след десет минути ще е готово, а ние още не сме пийнали първа чашка и не сме опитали мезетата. Таня, хайде да сядаме на масата без Стасов, докога ще го чакаме.
— Добре де — съгласи се тя. — Да вървим, да сядаме.
На масата Татяна живна. Смееше се, грижеше се за гостите и Настя, която тайничко я наблюдаваше, си мислеше, че чуждият опит не може да замести собствения. Според Житената питка не било страшно да напуснеш работа, според Татяна — че е по-добре да не го прави. Кой от тях беше прав? Не можеш да разбереш, докато не опиташ сам. Трябваше да вземе решение. Но, боже мой, как не й се искаше!
Той смяташе, че напоследък нещо не му върви. Не, не така — поправяше се, — не напоследък, а доскоро. Защото, когато реши да сложи край на ужасното вечно безпаричие, той измисли как може да спечели пари, а щом започна да осъществява своя хитър замисъл, внесе в него някои поправки и разбра, че всичко трябва да се получи още по-лесно от планираното…
Радиаторът беше приятно топъл, бяха пуснали парното и Чигрик, седнал на перваза, изпадна в някакво подобие на блаженство. Скоро трябваше да дойде оня темерут, а след това — и неговата женска. Днес Чигрик беше още с празни ръце, още се оглеждаше, преценяваше едно-друго, съставяше и уточняваше разписанието на чуждия живот, но следващия път щеше да заработи с пълна сила.
Наслаждаваше се на себе си, на собствения си здрав разум и на предвидливостта си, гордееше се, че не е припрян и действа търпеливо и без суетене, но и без излишно мотаене. В някаква умна книжка беше прочел, че човек по природа се стреми към постигането на максимален резултат, тоест иска да получи колкото може по-голяма печалба при минимална инвестиция. Ето защо човекът по природа е крадец: понеже, вместо дълго и упорито да печели, преценява, че много по-лесно и по-бързо е да откраднеш. Това се хареса на Чигрик, тъй като дъртите съвсем го бяха изтормозили с наставленията си на тема „Работи и учи, усвоявай професия“. За какво му е потрябвало всичко това?
Самият той вече не си спомняше откъде се бе взел този негов прякор — Чигрик. Дали от „чирик“, както са наричали някога, много отдавна, червените банкноти от по десет рубли, или пък от циреите, които го измъчваха, откак се помнеше — редовно изникваха ту на врата, ту на гърба, ту по слабините му. А може да беше и от онези незапомнени времена, когато като шестокласник, изправен на дъската, пишеше с тебешир думи, диктувани от учителя, и вместо „чего“ написа „чиго“. Много години минаха оттогава, сега той вече е на двайсет и пет…
Чигрик ловко свали капачката от бутилката с бира и отпи две големи глътки. Хубаво нещо! И первазът е удобен, широк, и етажът е последният от населените, отгоре е само таванът, така че никой не минава покрай него, а пък той от мястото си прекрасно вижда вратите на апартаментите. Може да седи тук колкото си иска, ако ще, и до утре…
В дълбоките джобове на якето му има още две бутилки бира, пакетчета с чипс и цигари, така че всичко му е наред. И тоалетна не е нужно да търси — качваш се до площадката на тавана и си готов.
Чигрик чакаше търпеливо и най-сетне дочака. Асансьорът спря на последния етаж, вратите започнаха да се отварят. Той моментално скочи от перваза и направи крачка настрани, за да остане незабелязан и същевременно да вижда кой е дошъл и в кой апартамент.
Видяното доста го озадачи…