— Разбираш ли, Илюша, Соня смята, че това пътуване би могъл да платиш ти — най-сетне се реши тя. — Струва й се, че имаш достатъчно пари за това. Откъде, откъде се взе този отвратителен навик да разчита на чужди пари?
Точно така. Без някакви намеци и недомлъвки. В края на краищата тя няма по-близък човек от Иля и разните увъртания са абсолютно неуместни тук.
— Мила, аз не разполагам с толкова пари — меко каза Иля.
— Да, разбирам, Илюша — припряно заговори тя, — не исках това да кажа… И през ум не ми е минало ти да… Просто не знам какво да правя със Сонка.
— Може би не е зле да поговориш с Павел? — предложи той.
— За какво? Как се възпитава дете ли? — горчиво се усмихна Наталия.
— Той да й осигури такова пътуване.
— Какво говориш? Павел няма да тръгне без Милена.
— Ами да отидат тримата. Какво лошо има?
— Нищо лошо, прав си, само че Сонка не може да я понася. Тя няма да тръгне с Милена. Иска да заминат само двамата с баща й, представяш ли си? Но с парите на Милена. Павел е опитал да й обясни, че така няма да стане, но тя не ще и да чуе. Не се съобразява, че родителите й са държавни служители и заплатата им няма да издържи такова пътуване. Втълпила си е, че щом баща й има Милена, която печели много, а аз — теб, тя има право на твоите пари и парите на Милена. И никакви мои увещания не помагат, нищо не е в състояние да избие тези нейни идеи… Знаеш ли — внезапно се усмихна Наталия, — тя дори започна да ми говори за Андреас… Онзи бизнесмен от Австрия. Спомняш ли си, бях ти разказвала?
— Сещам се… — кимна Иля.
— Нали той ме канеше да отида при него, предлагаше ми работа в своята фирма, а аз, глупачката, имах непредпазливостта да споделя това със Соня. И сега си го е навила на пръста: хайде, та хайде да заминем при него за Нова година. Иска да се опитам да му завъртя главата, за да се ожени за мен, и тогава с нея да отидем да живеем в Австрия. Харесва ли ти това, а?
— Никак…
Гласът на Иля прозвуча неочаквано рязко и Наталия изведнъж си помисли, че ето, сега ще започне онзи най-важен разговор, който тя очаква отдавна. Е, докога „просто ще се срещат“? Да не са някакви ученици? След толкова години интимно общуване хората или заживяват заедно, или се разделят.
Но очакванията й не се оправдаха. Иля заговори за нещо съвсем странично и в един момент Наталия почти физически усети как той се отдалечава от нея. Само преди няколко минути беше сигурна, че Иля е нейният най-близък човек, а сега се почувства ужасно самотна. Дори й стана студено, макар че парното в колата работеше много добре.
Наталия Максимовна беше възпитана с твърдите принципи, че е неприлично не само да броиш чуждите пари, а и дори да мислиш за тях. Особено човек, който иска поне малко от малко да уважава себе си. Това й внушаваха още от детството нейните родители, с тази мисъл тя продължаваше да живее и до днес. Трябва да кажем, че в тези години, които са доста сложни за държавните служители, навикът да не мисли за чуждите пари и съответно да не се сравнява с по-заможните, беше спасителен за Наталия. Тя на никого не завиждаше и с никого не се сравняваше, просто искрено смяташе, че хората живеят различно — кой по-богато, кой по-скромно, това е нормално и не е нужно да се ядосва за тези неща. През всичките години, откакто се познаваше с Иля Бабицки, и през ум не й минаваше да се поинтересува колко печели той и изобщо колко пари има. Струваше й се, че това изобщо не я засяга. Беше му искрено благодарна за своевременните и полезни подаръци, но никога не ги очакваше специално, камо ли пък да го помоли за тях. Именно затова обстоятелството, че възпитаната от нея дъщеря Соня се държи съвсем различно от майка си, много я огорчаваше…
Втората максима, внушена й още от детските години, беше необходимостта да се омъжи и роди дете навреме. Неприлично е да си стара мома. Трябва да създадеш семейство, да имаш съпруг и деца. Наташа беше красиво момиче, но родителите й, привърженици на строгостта и аскетизма във всичко, включително в емоциите, бяха успели да й внушат, че е най-обикновена и съдбата й трябва да бъде стандартна: гимназия с добра диплома, институт, работа по професията, по възможност в една и съща организация, но с умерен ръст в кариерата, брак с един и същ мъж, а на петдесет и пет години — достойно пенсиониране…