— Все още има малко време — прошепна Рейт. — Може да се окаже напълно достатъчно — той се извърна рязко към Осом Вадуз, който мигновено измъкна рапирата си, чийто връх потрепери и изсъска. Но Рейт вече беше пристъпил достатъчно близо, за да е във вътрешността на обсега на оръжието. Осом Вадуз се опита да отскочи назад, Рейт го улови за ръката, която бе твърда като стомана — в сегашното му състояние Осом Вадуз несъмнено бе по-силният от двамата. Осом дръпна рязко ръката си, за да събори Рейт на земята. Ала Рейт пристъпи в същата посока и се завъртя, за да лиши противника си от равновесие. Подложи рамо, Вадуз се претърколи през кръста му и се тръшна на земята. Рейт го изрита в главата, сетне опря стъпало на трахеята му и натисна с всичка сила. Докато Вадуз се мяташе и подскачаше, задушен и хъркащ, Рейт посегна към шапката му, но един от шаманите го изпревари.
— Аз спечелих в бой емблемата! — извика Рейт на Траз Онмале. — Тя е моя.
— В никакъв случай! — отвърна с нескрита омраза шаманът. — Законите ни не повеляват подобно нещо. Ти си роб и роб ще си останеш!
— И теб ли трябва да убия? — попита Рейт и пристъпи заплашително към него.
— Достатъчно! — кресна Траз Онмале. — Няма да има повече убийства! Прекратете!
— Какво ще стане с емблемата? — попита Рейт. — Съгласен ли си, че е моя?
— Трябва да помисля — обяви младежът. — А докато реша, стига караници. Отнесете тялото на кладата. Къде са Съдниците? Нека пристъпят напред и да отсъдят делата на мъжа Осом, който носеше Вадуз. Емблеми, докарайте машината!
Рейт се отмести настрани. След няколко минути той се доближи незабелязано до Траз Онмале.
— Ако искаш, мога да напусна племето и да продължа сам.
— Ще узнаеш желанията ми, когато бъдат изречени — каза младежът с непоколебимост, която вероятно му бе наложена от неговия Онмале. — Не забравяй, че си мой роб, аз бях този, който спря ножовете, да не те убият. Ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш проследен, заловен и бичуван. А сега отивай да събираш сено.
На Рейт му се стори, че Траз Онмале се държи по този начин само за да отклони вниманието на всички от неприятната заповед, която бе дал на касапина и която впоследствие бе отменил.
През целия ден разчлененото тяло на Осом, който доскоро носеше емблемата Вадуз, тлееше в специална метална пещ и вятърът разнасяше отвратителна смрад из лагера. Междувременно войните вдигнаха маскировъчното покривало на огромния катапулт, запалиха двигателя на влекача и го изкараха в центъра на селището.
Слънцето се спусна зад купчина от графитно пурпурни облаци, залезът бе като гневен ескиз в алено и кафяво. Трупът на Осом бе изгорял напълно, огънят се бе превърнал в пепел. След като цялото племе се събра около катапулта, главният шаман коленичи до огнището и размеси пепелта с животинска кръв, а получената тъмночервена каша изсипа в метална кутия, която постави в предния край на огромната стрела на катапулта.
Шаманът погледна на изток, където вече се бе появила пълната розова луна Аз. Той разпери ръце и се провикна към нея:
— О, Аз! Съдниците отсъдиха делата на този човек и го обявиха за добродетелен! Той е Осом, този, който носеше Вадуз. Приготви се, Аз! Изпращаме ти Осом!
Войните при катапулта задействаха механизма. Огромната ръка се завъртя във въздуха, еластичните въжета затрептяха от напрежение. Стрелата с пепелта на Осом бе насочена право към Аз. Племето подхвана стенещ напев, който бързо се въздигаше във всеобщ вой.
— Напред към Аз! — извика шаманът.
Катапултът издаде едно тътнещо тунг-туанг! Стрелата излетя, твърде бързо, за да бъде видяна с просто око. Миг по-късно високо в небето се появи яркобяло сияние и публиката нададе възторжени викове.
В продължение на половин час хората от племето стояха, загледани към Аз. Дали завиждаха на Осом, зачуди се Рейт, задето сега е заел мястото на Вадуз на Аз. Той местеше поглед сред зрителите, сега само тъмни силуети, докато осъзна, че неволно търси момичето, заради което се бе случило всичко това.
На следващия ден отново пратиха Рейт да събира фураж, или по-скоро изсъхнали листа, от които изтичаше гъст, подобен на парафин, тъмночервен сок. Въпреки че работата не му беше приятна, Рейт беше доволен, че поне за известно време ще се откъсне от монотонния живот в лагера.
Ниските хълмове се простираха докъдето му стигаше погледът, поредица от заоблени върхове в черно и кехлибарено, под ветровитото небе на Тчай. Рейт погледна на юг, към черната линия на гората, където все още се намираше пилотското кресло, поне така се надяваше. При първа възможност смяташе да поиска от Траз Онмале да го отведе на мястото… Внезапно почувства, че някой го наблюдава. Рейт се завъртя рязко, но не видя никого.