След четвърт миля пътеката напусна гората и се насочи към мочурливия бряг на езерото. Селото на хокхарите се състоеше от наколни жилища и кей, който се простираше на стотина метра навътре във водата. В далечния край се виждаха десетина плоскодънни лодки. На брега се мотаеха петнайсетина мъже, които се озъртаха тревожно и размахваха войнствено къси ножове и арбалети.
Пътниците ги приближиха.
Най-високият и най-якият от хокхарите се провикна със смешно тънък и писклив гласец:
— Кои сте вие?
— Пътници за Кабасас.
Хокхарите ги изгледаха недоверчиво, след това вдигнаха глави към пътеката в планината.
— Къде са останалите от вашата група?
— Няма други, само ние сме. Можете ли да ни продадете лодка и малко храна?
Хокхарите свалиха оръжия.
— Тук храна се намира трудно — отвърна водачът. — А лодките са най-голямата ни ценност. Какво можете да ни предложите в замяна?
— Само шепа секвини.
— Какво полза от вашите секвини, след като трябва да идем в Кат, за да ги харчим?
Хелсе прошепна нещо в ухото на Рейт. Той се обърна към хокхарите:
— Добре тогава, ще си продължим по пътя. Чухме, че имало и други селца около езерото.
— Какво? Нима ще търгувате с дребни крадци и мошеници? Там всички са такива. Ще ви спасим от собствената ви глупост и ще направим отстъпка само за да не бъдем негостоприемни.
В края на краищата Рейт плати двеста секвина за лодка в поносимо състояние и провизии в количество, което според хокхарския вожд би трябвало да бъде достатъчно, докато стигнат Кабасас — няколко щайги със сушена риба, чувалче с корени, руло люта кора, пресни и сушени плодове. Срещу още трийсет секвина си осигуриха водач на име Цутсо, кръглолик, охранен младеж с широка усмивка. Цутсо заяви, че първата част от тяхното пътуване ще бъде най-опасната.
— В началото ще преминем праговете, след това Големия улей, нататък плаването вече е безпрепятствено.
По обяд, след като разпънаха едно малко платно, те напуснаха селцето на хокхарите и целия следобед се носеха по тъмните води към две скали, които бележеха края на езерото и началото на река Джинга. По залез-слънце лодката премина между скалите, върху всяка от които стърчаха руини, черни на фона на пепеляво кафявото небе. В подножието на дясната скала имаше неголяма ниша с каменист бряг — Рейт поиска да хвърлят котва там, за да прекарат нощта, но Цутсо отказа категорично.
— Тези замъци са обитавани от призраци. Нощем зли духове от древния Тчай скитат по брега. Да не искаш да ни се лепне някоя прокоба?
— Какво може да ни се лепне, ако призраците си стоят горе в замъците?
Цутсо го изгледа учудено и насочи лодката с твърда ръка към средата на течението. На миля по-надолу Джинга се разделяше около скалист остров и Цутсо откара лодката при него.
— Тук нищо от гората не може да ни стигне — обясни той.
Пътниците се навечеряха, изтегнаха се около огъня и през цялата нощ не бяха обезпокоявани от нищо, освен от тихи подсвирквания откъм гората и само веднъж, в далечината — от тъжния вой на нощните кучета.
На следващия ден преодоляха десетина мили с ужасяващи прагове, при което Цутсо безброй пъти оправда хонорара си, поне по преценка на Рейт. Междувременно гората се смали до бодливи шубраци, бреговете се оголиха и постепенно над всичко останало започна да доминира един нарастващ шум — мощен, оглушителен рев.
— Големият улей — обясни Цутсо. Реката изчезваше от ръб на стотина метра пред тях. Преди Рейт да успее да възрази или останалите да реагират, лодката се прехвърли през ръба.
— Всички готови! — извика Цутсо. — Това е Улеят. Наведете се към средата.
Тътнежът на водата почти заглушаваше гласа му. Лодката се спускаше през черна клисура и стените й се носеха от двете страни с шеметна скорост. Реката се бе превърнала във вибрираща тъмна повърхност, покрита с пяна, която сякаш бе застинала на място. Пътниците се приведоха, стараейки се да не обръщат внимание на подигравателната усмивка на Цутсо. Бясната надпревара продължи няколко минути, докато накрая се стовариха в огромна планина от пяна и когато излязоха от нея, озоваха се в спокойни води.
Стените на клисурата се издигаха на хиляда стъпки височина — кафеникав пясъчник, от който стърчаха издатини с цвят и консистенция на нишесте. Цутсо насочи лодката към островче от ситни камъчета.
— Тук се разделяме — обяви той.
— Тук? На дъното на каньона? — изгледа го учудено Рейт.
Цутсо посочи една пътека, която се виеше нагоре по склона.