— Всеки оцелял — изръмжа Яг Яганиг.
— Ако успеем — продължи Рейт, — десет хиляди секвина ще ви се сторят като десет гроша. Такива са мащабите на моето начинание.
Локхарите се размърдаха неспокойно в креслата. Отново Яг Яганиг взе думата:
— Без съмнение тук сме достатъчни за пълен екипаж, поне за „Зено“ или „Кад“, дори за нисък клас „Кадант“. Но не е проста работа да се изправиш срещу уонките.
— И още повече, срещу уонкоидите — промърмори Зорофим.
— Доколкото си спомням — обади се Тадазей, — охраната там беше доста рехава. Планът, макар и невероятен, е осъществим, стига корабът, на който се качим, да не е повреден.
— Аха! — възкликна Белджи. — Тъкмо това „стига“ е ключът към успеха!
Зарфо се засмя.
— Естествено, че има риск. Нима очаквате да получите парите си за нищо?
— Поне се надявахме.
— Да речем, че успеем да отвлечем кораба — намеси се Яг Яганиг. — Съществуват ли и други опасности?
— Никакви.
— Кой ще бъде навигатор?
— Аз.
— И под каква форма е това „богатство“? — попита Зорофим. — Скъпоценни камъни? Секвини? Редки метали? Антики? Есенции?
— Не бих искал да навлизам в подробности, но мога да ви уверя, че ще останете доволни.
Дискусията продължи и всеки аспект на начинанието бе подложен на нападки и анализи. Обсъдени бяха и алтернативни предложения, но в крайна сметка бяха отхвърлени. Изглежда, никой не смяташе опасността за прекомерна, нито се съмняваше в способностите на групата да управлява космически кораб. Но и никой не прояви ентусиазъм. Яг Яганиг изрази това най-кратко:
— Не разбираме твоите цели. Скептични сме относно тези несметни богатства.
— Нека аз да ви кажа — намеси се Зарфо. — Няма да отрека, че Адам Рейт има своите недостатъци. Той е инатлив и стиснат, лукав е като зат и става безкомпромисен, щом му се изпречат на пътя. Но той е човек на думата. Щом казва, че съществуват богатства и те ще са наши, въпросът е изчерпан.
— Отчаяна работа, казвам ви! — промърмори Белджи. — Кой жадува да узнае какво се крие в черната кутия?
— Не точно отчаяна — възрази Тадазей. — Рискована по-скоро, и нека демоните избягат с черните кутии!
— Аз си залагам главата — заяви Зорофим.
— Аз също — кимна Яг Яганиг. — Кой иска да живее вечно?
Белджи най-сетне капитулира и обяви, че е с тях.
— Кога потегляме?
— Колкото се може по-скоро — отвърна Рейт. — Бездействието ме изнервя.
— И възможността някой друг да избяга със съкровището, нали? — подсмихна се Зарфо. — Което ще е много тъжно!
— Дай ни три дни да уредим нещата тук — рече Яг Яганиг.
— Ами нашите пет хиляди секвина? — попита Тадазей. — Защо не раздадеш парите още сега, за да можем да ги използваме?
Рейт се колеба само няколко секунди.
— Тъй като ми се доверихте, и аз ще ви гласувам доверие — той отброи на всеки от тях по петдесет пурпурни секвина, равняващи се на по петстотин бели. Локхарите ги разглеждаха с почуда.
— Великолепно! — възкликна Яг Яганиг. — И помнете: абсолютна дискретност! Навсякъде има шпиони. Особено не вярвам на един непознат пътник в странноприемницата, облечен като яо.
— Какво? — подскочи Рейт. — Млад мъж с черна коса и елегантни дрехи?
— Тъкмо този. Беше втренчил поглед към площада, без да помръдне и да промълви и думичка.
Рейт, Зарфо, Анахо и Траз веднага се отправиха към странноприемницата. В една мъждива стаичка откриха Хелсе, изпружил дългите си, обути в черни бричове нозе под масата. Той седеше безмълвен, вперил поглед право напред през отворената врата към мястото, където чернокожи момчета и белокожи девойки подскачаха, увлечени в танци.
— Хелсе! — повика го Рейт.
Хелсе дори не мигна. Рейт го доближи.
— Хелсе!
Яосът бавно изви глава, Рейт надзърна в чифт очи, непроницаеми като стъкла на тъмни очила.
— Отговори ми! — подкани го той. — Хелсе! Говори!
Хелсе отвори уста и изграка тъжно. Рейт се отдръпна неволно. Хелсе го разглежда още няколко секунди, после извърна взор към танцуващите деца и залеза.
Рейт се върна при другарите си на масата, където Зарфо му наля халба ейл.
— Какво ще кажеш за яоса? Побъркан ли е?
— Не зная. Може да се преструва. Или да е под хипнотичен контрол. Или пък да е упоен.
Зарфо отпи юнашка глътка от халбата и избърса пяната от носа си.
— Ако го излекуваме, сигурно ще ни е благодарен.
— Без съмнение — съгласи се Рейт. — Но как?
— Защо не повикаме дъгбойски знахар?