Локхарите слязоха първи, прегърбени, осъзнаващи какво ги очаква. Рейт, Траз и Анахо ги последваха.
— И така, слушайте внимателно! Стройте се в редица на палубата! Обърнете се с гръб — уонкоидите заизваждаха оръжията си.
Локхарите понечиха да се подчинят. Рейт не бе очаквал, че ще ги разстрелят така — небрежно и презрително. Ядосан, че не се бе възпротивил от самото начало, той извика:
— Трябва ли да им позволим да ни избият, без да се съпротивляваме? Бийте се за живота си!
— Марш към перилата — инак ще стане по-лошо! — викнаха в отговор уонкоидите.
Водата в подножието на корпуса се размъти. Черно туловище изплува лениво на повърхността и излъчи четири жалостиви сигнала, подобни на удари с гонг. Уонкоидите застинаха, усмивките изчезнаха от лицата им, заменени от раздразнение. Те махнаха на своите пленници:
— Добре тогава, слизайте в каютата.
Катерът се извъртя към голямата черна крепост, докато уонкоидите си шепнеха недоволно. Той подмина вълнолома и се прикачи с магнитни скоби за кея. Затворниците бяха свалени на брега и въведени през градския портал в Ао Хана.
15.
Повърхности от черно стъкло, яки стени и площадки от черен бетон, остри ъгли, блокове, мащабни строежи — пълно отрицание на органичните форми. Рейт се дивеше на непознатата архитектура — струваше му се прекалено абстрактна и сурова. Отведоха ги в задънена улица, заобиколена от три страни с високи черни бетонни стени.
— Стой! Останете по местата си! — екна команда.
Поради липса на друга възможност заковаха на място пленниците, подредени в неравна линия.
— Можете да пиете от онзи кран и да се облекчавате в канала. Никакъв звук или излишни движения! — уонкоидите си тръгнаха, оставяйки пленниците неохранявани.
— Дори не ни претърсиха — зачуди се Рейт. — Оръжията са си у мен!
— До портала не е далеч — присъедини се Траз. — Защо да чакаме тук да ни убият?
— Никога няма да стигнем портала — изръмжа Зарфо.
— И ще стоим като покорни животни?
— Точно това смятам да правя — заяви Белджи и хвърли огорчен поглед на Рейт. — Навярно никога вече няма да видя родния Смаргаш, но поне се надявам да си спася кожата.
— В мините ли? — захили се злобно Зорофим.
— Чувал съм само слухове за там.
— Да, слезе ли веднъж човек долу, няма излизане. Пълно е със засади на пнумите и пнумеците, които се забавляват с обичайните си игрички. Ако не ни екзекутират веднага, ще ни откарат в мините.
— И всичко това заради алчността ни и безумието на един човек — гневеше се Белджи. — Адам Рейт, ще има да отговаряш за много неща!
— Млъквай, страхливецо — скастри го без особен ентусиазъм Зарфо. — Никой не те е карал насила да идваш. Вината е само твоя. Трябваше да сме по-внимателни при подготовката. Рейт ни се довери, а се проявихме като абсолютни лаици… ей така стоят нещата. Колкото до предложението да избягаме — направо не мога да повярвам, че ни оставиха тук без охрана. Сякаш ни намекват, че можем да си вървим.
Яг Яганиг изсумтя тъжно.
— Не бъди толкова сигурен, за уонкоидите ние сме тъпи животни.
— Би ли могъл да намериш обратния път до портала? — обърна се Рейт към Траз, чиито способности да се ориентира понякога го изумяваха.
— Не зная. Може би, но не от първия път. Имаше толкова много завои. Сградите ме объркват.
— В такъв случай по-добре да останем тук… Съществува, макар и малък шанс да се измъкнем от това положение без тежки последствия.
Следобедът отмина, нощта се спусна и Аз и Браз изгряха в небето, където изрисуваха невероятни съчетания от светлини и форми. На сутринта, премръзнали и изтощени от недоспиване, дори най-покорните локхари се озъртаха към изхода на задънената улица и се чудеха дали не биха могли да се доберат до портала.
— Едва ли ще успеем — попари намеренията им Рейт. — Единствената ни надежда е уонките да бъдат милостиви към нас.
— И защо им е да са милостиви? — усмихна се презрително Тадазей. — Ще постъпят с нас така, както ние постъпваме с вредителите.
Яг Яганиг не беше по-оптимистично настроен.
— Уонките изобщо няма да се занимават с нас. Нали за тази цел държат уонкоидите — те да им вършат мръсната работа.
— Ще видим — измърмори Рейт.
Утрото отмина. Локхарите се бяха скупчили край черната стена. Траз, както обикновено, странеше от останалите. Рейт го погледна и за кой ли път се зачуди на неговата твърдост. Какво беше това — характер? Фатализъм? Дали Онмале, емблемата, която бе носил твърде дълго, не бе оставила отпечатък върху личността му?
Но имаше други, по-неотложни проблеми.
— Това забавяне едва ли е случайно — оплака се Рейт на Анахо. — Навярно съществува някаква причина. Дали не се опитват да ни деморализират?