Залата беше празна. Групата изчака мълчаливо, докато едва доловимите акорди проникваха и напускаха съзнанието под кехлибарената светлина, пречупена, отразена и потрепваща.
Рейт чу изненаданото възклицание на Траз — рядко събитие. Рязко се обърна. Траз сочеше.
— Погледни нататък!
В една ниша стоеше Хелсе, свел замислено глава. Беше облечен в нови, странни дрехи. Носеше черни уонкоидски одежди, косата му бе късо подстригана и почти по нищо не приличаше на сериозния младеж, с когото Рейт се бе запознал в двореца Син нефрит. Рейт погледна към Зарфо.
— А ми каза, че бил мъртъв!
— Така ми се стори. Отнесохме го в трупохранилището и на сутринта го нямаше. Помислихме, че са го отмъкнали нощните кучета.
— Хелсе! — повика го Рейт. — Тук сме! Аз съм — Адам Рейт!
Хелсе завъртя бавно глава и го погледна. Рейт се зачуди как по-рано не се бе досетил, че е уонкоид. Младежът пристъпи бавно в помещението, с трепкаща на устните усмивка.
— Ето го и печалният край на твоето начинание.
— Положението не е обнадеждаващо — съгласи се Рейт. — Можеш ли да ни помогнеш?
Хелсе повдигна вежди.
— Защо да го правя? Не изпитвам никаква симпатия към теб. Ти ме подложи на безброй унижения, твоето пристрастие към „култа“ ми беше крайно неприятно, а отвличането на космическия кораб с Първомайстор на борда прави молбата ти абсурдна.
Рейт го погледна замислено.
— Мога ли да се поинтересувам защо си тук?
— Разбира се. За да докладвам всичко, което научих за твоите действия.
— Толкова ли сме важни? — повдигна вежди Рейт.
— Така изглежда — отвърна с привидна незаинтересованост Хелсе.
Четирима уонки влязоха в помещението и застанаха до отсрещната стена — четири масивни черни сенки. Хелсе се отдръпна, останалите уонкоиди мълчаха почтително.
Избутаха пленниците напред и ги накараха да се подредят пред уонките. Изминаха няколко минути, през които не се случи нищо. След това уонките си размениха мелодични сигнали — меки, приглушени звуци на половинсекундни интервали, изглежда неразбираеми и за уонкоидите. Последва нова пауза, сетне уонките се обърнаха към уонкоидите със серия от по три бързи подсвирквания, вероятно опростен вариант на техния език, пригоден за общуване с уонкоидите.
Най-възрастният уонкоид пристъпи напред, изслуша внимателно звуците, после се обърна към пленниците.
— Кой от вас е вождът на пиратите?
— Никой — отвърна Рейт. — Ние не сме пирати.
Един от уонките отново взе думата, Рейт бе почти сигурен, че това е злополучният Първомайстор. С видима неохота уонкоидите донесоха малък клавишен инструмент, с който старшият уонкоид се справяше с удивителна пъргавина.
— Кажете му — продължи Рейт, — че съжаляваме за неудобството, което сме му причинили. Обстоятелствата налагаха да го вземем с нас.
— Не сте тук, за да се оправдавате — сряза го уонкоидът, — а да съобщите нужната информация, след което ще продължим с обичайния процес.
Първомайсторът отново изчурулика и получи отговор.
— Какво каза той и какво му отвърнахте вие? — попита Рейт.
— Ще говориш само когато те питат — скара му се уонкоидът.
Хелсе излезе напред, извади своя инструмент и изсвири няколко насечени акорда. Рейт започна да губи надежда, че ще овладее ситуацията.
— Какво казва сега, Хелсе? — не се сдържа той.
— Тишина!
— Предайте поне на уонка, че ние също имаме да кажем нещо.
— Ще ви бъде съобщено, ако се реши да ви изслушат. Срещата е почти към края си.
— Но ние нямахме възможност да говорим!
— Тишина! Поведението ви е оскърбително!
Рейт се обърна към Зарфо.
— Кажи нещо на уонка! Каквото и да е!
Зарфо наду бузи. Посочи с пръст уонкоидите и издаде чуруликащ звук. Старшият уонкоид го изгледа навъсено.
— Тихо, прекъсваш ни!
— Какво му каза? — попита Рейт.
— Казах: „Лъжа, лъжа, лъжа“. Това е всичко, което зная.
Първомайсторът заговори с мелодични тонове, сочейки Рейт и Зарфо. Старшият уонкоид, очевидно ядосан, се обърна към тях:
— Уонкът иска да узнае къде възнамерявахте да откарате отвлечения кораб.
— Преводът ти не е точен. Каза ли му, че не сме пирати?
Зарфо отново изчурулика: „Лъжа, лъжа, лъжа“.